— Добър вечер — каза той.
Майката отвърна:
— Здрасти.
— Май че ще завали.
— Дано почака още малко. Иначе няма да можем да берем памука. А трябва да го берем.
— И аз трябва да го бера. Откъде сте — от лагера ли?
— Да, сър. — Стъпките им ритмично отекваха по настилката на шосето.
— Имам участък от двайсет акра. Малко позакъснях с памука, късно го сях. А сега си казах: дай да отида в тукашния лагер, може да се намерят берачи за моята нива.
— Разбира се, че ще се намерят. Тук беритбата е към края си.
— Чудесно. До моята нива е близко — две-три мили.
— Ние сме шест души — каза майката. — Трима мъже, аз и две деца.
— Ще окача обява. На две-три мили оттук е нивата.
— Ще дойдем утре сутринта.
— Дано само не вали.
— Дано — повтори майката. — Двайсет акра лесно се обират.
— Колкото по-скоро ги оберем, толкова по-добре. Закъсня памукът ми. Забавих се със сеитбата.
— А колко ще плащате, мистър?
— Деветдесет цента.
— Ще дойдем. Казват, че догодина щели да плащат седемдесет и пет, дори шейсет.
— Да, и аз чух такова нещо.
— Това няма да се размине току-тъй — каза майката.
— Разбира се. Сам зная това. Но такива дребосъци като мен нямат избор. Сдружението определя заплащането и ние трябва да се съобразяваме с това. Иначе ще се простиш с фермата си. Нас, дребосъците, постоянно ни притискат. — Те се приближиха до лагера.
— Утре ще дойдем — рече майката. — Тук почти не остана памук. — Тя свърна към крайния вагон и се изкачи по стълбичката. Слабата светлина на фенера хвърляше мрачни сенки наоколо. Бащата, чичо Джон и друг един възрастен мъж бяха наклякали до стената.
— Здравейте — каза майката. — Добър вечер, мистър Уейнрайт.
Уейнрайт вдигна глава. Чертите на лицето му бяха фини, сякаш изваяни, очите бяха скрити дълбоко под гъстите вежди. Меките му, гарвановочерни прошарени коси лъщяха приятно на светлината. Ръждивочерна брада покриваше бузите и брадичката.
— Добър вечер, мадам — отвърна той.
— Утре ще вървим да берем на друго място — съобщи на семейството майката. — На две-три мили оттук. Двайсет акра.
— Можем да отидем дотам с камиона — каза бащата. — Колкото по-рано пристигнем, толкова повече ще наберем.
Уейнрайт се сепна и вдигна глава.
— А може ли да дойдем и ние?
— Разбира се. Собственикът на нивата ме настигна по пътя — вървяхме заедно. Казва, че му трябват берачи.
— Тук обрахме почти всичко. Втората беритба е по-оскъдна. Не можеш да изкараш от нея кой знае колко. Още от първия път обират почти всичко.
— Може да отидем с нашия камион — предложи майката. — Ще платим поравно бензина.
— Това се казва приятелство. Благодаря ви, мадам.
— И ние, и вие имаме сметка — каза майката.
Бащата рече:
— Мистър Уейнрайт е дошъл при нас за съвет. Тъкмо за това приказвахме, като влезе ти.
— А какво е то?
Уейнрайт наведе очи.
— За нашата Аги… — започна той. — Порасна момичето… шестнайсета година скоро ще изпълни, голямо е вече.
— Аги е хубавичка — каза майката.
— Ти първо чуй за какво става дума — рече бащата.
— Аги и вашият Ал излизат всяка вечер. Аги е здраво момиче, развито, трябва му мъж, иначе може да се случи нещо лошо. В нашето семейство такова нещо никога не е ставало. Но сега ни налегна нуждата… Та затова се безпокоим аз и жена ми. Ами ако се случи с момичето беда?
Майката разгъна един дюшек и седна на него.
— Те и сега ли са заедно? — попита тя.
— Всяка вечер излизат — отговори Уейнрайт. — Вече толкова време.
— Хм… Е, Ал не е лошо момче. Малко вятърничав, такава му е възрастта. Но не е лошо момче. Упорит е. По-добър син не ми трябва.
— Та ние не се оплакваме от него! Той ни харесва. Но ето от какво се страхуваме… Момичето ни порасна. Ако ние или пък вие си заминете и после ние разберем, че… Не е имало още такъв срам в семейството ни.
Майката тихо изрече:
— Ще си помислим, ще поговорим… Но няма да ви посрамим.
Уейнрайт бързо стана.
— Благодаря, мадам. Аги порасна. Тя е добро момиче. Ако ни спасите от срама, ще ви бъдем много благодарни. Аги не е виновна — порасна момичето.