— Мъжът ми ще поговори с Ал — каза майката. — А ако не иска, аз ще поговоря.
Уейнрайт рече:
— Лека нощ. Много ви благодаря — и се скри зад брезентовата завеса. Джоудови чуха как той съобщи в своята половина резултатите от преговорите.
Майката се ослуша миг-два, после каза:
— Елате насам, по-близо.
Бащата и чичо Джон тежко се надигнаха от местата си. Те седнаха на дюшека до майката.
— А къде са децата?
Бащата посочи към ъгъла:
— Рути се нахвърли на Уинфийлд и почна да го хапе и скубе. Накарах ги да легнат да спят. Сигурно са заспали. А Розашарн отиде при някаква нейна позната.
Майката въздъхна.
— Намерих Том — тихо почна тя. — Казах му да се маха оттук. Колкото може по-далеч.
Бащата бавно поклати глава. Чичо Джон забоде брадичка в гърдите си.
— Нищо друго не оставаше — каза бащата. — Ти как мислиш, Джон?
Чичо Джон го погледна.
— Не ме питай за нищо — отвърна той. — Сега сякаш живея насън.
— Том е добър — рече майката и добави, сякаш се извиняваше: — Не исках да те обидя, като казах, че аз ще поговоря с Ал.
— Знам — тихо отговори бащата. — Ползата от мен сега е малка. Все си мисля какво беше преди. Фермата не ми излиза от главата, а няма да я видя никога вече.
— Този край е по-хубав… по-красив — каза майката.
— Да, знам. Но тук сякаш нищо не забелязвам — все си представям как рони листа сега нашата върба. А понякога ми текне да поправя дупката от южната страна на телената ограда в къщи. Чудна работа! Сега жената управлява семейството. Жената командува: това ще направим, там ще отидем. А аз хич не искам и да знам.
— Жената по-лесно свиква с новия живот — успокоително изрече майката. — Целият живот на жената е в ръцете. А на мъжа — в главата. Ти не се обиждай. Може… може догодина да си намерим някое местенце.
— Та нали нямаме нищо — продължи бащата. — Отсега нататък скоро не ще намерим работа, реколтите са прибрани. Какво ще правим занапред? Как ще си изкарваме прехраната? Розашарн скоро ще ражда. Така ни е притиснала нуждата, че не ми се иска и да мисля. И затова все ровя из старото, та да си отвлека мислите. Беше то, свърши се с нашия живот!
— Не, не се е свършило. — Майката се усмихна. — Не се е свършило, татко. И жените разбират тези неща. Забелязала съм, че мъжът живее някак си на тласъци: роди се дете, умре някой — ето ти тласък; купи си ферма, изгуби я — друг тласък. А животът на жената тече равномерно като река. Тук-таме заобикаля някой въртоп, някъде се стича от някой камък, но течението е равномерно… Реката все си тече, тече. Ето как гледа на живота жената. Ние няма да умрем. Народът ще живее — едни хора идват, други си отиват, но животът му продължава вечно.
— Откъде знаеш това? — попита чичо Джон. — Та нали сега целият живот е замрял, нима можеш с нещо да го съживиш отново? Хората са уморени, иска им се просто да легнат и да умрат.
Майката се замисли. Тя потърка лъскавите си ръце една о друга, преплете пръсти.
— На това не може да се отговори веднага — каза тя. — Аз пък мисля тъй: всичко, каквото вършим, ни води все напред и напред. Тъй мисля аз. Дори гладът, дори болестите; някои хора умират, а други стават още по-здрави. Трябва да можеш да издържиш всеки ден, непременно трябва.
Чичо Джон рече:
— Ако тя не беше умряла тогава…
— А ти трябва да можеш да издържиш всеки ден — каза майката. — Не си трови живота.
— В нашия край сигурно догодина ще има добра реколта — забеляза бащата.
Майката прошепна:
— Чувате ли?
Стълбичката заскърца под нечии предпазливи стъпки и край брезента се показа Ал.
— Здравейте — каза той. — А аз мислех, че отдавна спите.
— Ал — рече майката. — Седим и си приказваме. Поседни и ти.
— Добре. И аз искам да поговоря с вас. Защото мисля скоро да се махна оттук.
— Не бива, Ал. Не можем без теб. Защо си намислил да си вървиш?
— Аз… Ние с Аги Уейнрайт решихме да се оженим; аз ще работя в гараж, ще си наемем къщичка и… — Той свирепо загледа всички. — Решихме вече и никой няма да ни спре.
Всички мълчаливо го гледаха.
— Ал — каза най-сетне майката, — радваме се на новината. Много се радваме.
— Радвате ли се?
— Разбира се! Ти си вече мъж. Време ти е да се ожениш. Само че почакай малко, Ал, не си отивай сега.
— Аз вече обещах на Аги — рече той. — Не, ще заминем. Не можем повече да останем тук.