— Живо, живо. Ставайте всички, вървете да се миете.
Обитателите на вагона не се разсъниха веднага. Те бавно изпълзяваха изпод одеялата, гушеха се, обличаха си дрехите. Майката наряза сланина на парчета във вехтия си тиган.
— Ставайте, вървете да се миете — повтори заповеднически тя.
В другия край на вагона, в половината на Уейнрайтови, лумна светлина, чу се чупене на клони.
— Мисис Джоуд! — извикаха оттам. — Ставаме вече. Скоро ще бъдем готови.
Ал измърмори:
— За какъв дявол се надигнахме толкова рано?
— Собственикът има само двайсет акра — каза майката. — Трябва да отидем там по-рано. Памукът е малко. Трябва да побързаме, иначе за нас нищо няма да остане. — Майката подканяше всички и сама бързаше, за да не се забавят със закуската. — Пийте кафето си — рече тя. — Време е вече да тръгваме.
— По тъмно не се бере памук, майко.
— Да, но трябва утрото да ни свари там.
— Ще бъде още влажно.
— Дъждът не валя много. Пийте по-скоро кафето си. Ал, като закусиш, приготви колата. — Тя извика: — Мисис Уейнрайт, готови ли сте?
— Закусваме. Ей сега излизаме.
Лагерът се събуди. Край палатките горяха огньове. Над вагоните се издигаше дим от кюнците.
Ал изпи на един дъх кафето си и слезе тичешком по стълбичката, като плюеше гъстото на кафето.
— Мисис Уейнрайт, ние сме готови! — извика майката. Тя се обърна към Роуз от Шарън и й каза: — Остани тук.
Роуз от Шарън стисна зъби.
— Не, ще дойда — рече тя. — Ще дойда, майко.
— И без това нямаш чувал. Пък и няма да можеш да го мъкнеш.
— Ще слагам в твоя.
— По-добре е да останеш.
— Не, ще дойда.
Майката въздъхна.
— Но ще те наглеждам. Няма да е зле да те заведем на доктор. — Роуз от Шарън развълнувано ходеше насам-натам из вагона. Тя облече палтото си, после го свали. — Вземи едно одеяло — посъветва я майката. — Ако поискаш да си починеш, да има с какво да се наметнеш, та да не изстинеш. — Те чуха бръмченето на мотора зад стената на вагона. — Ще бъдем там първи — радваше се майката. — Е, взехте ли чувалите си? Рути, да не забравите ризите, дето ви ги направих, за да берете в тях памука.
В тъмнината Уейнрайтови и Джоудови се качиха в камиона. Зората настъпваше, но беше бледа и някак се бавеше.
— Завий наляво — каза майката на Ал. — Там ще има обява накъде да вървим. — Камионът едва се влачеше по тъмния път. А след него вървяха други коли. В лагера се чуваше бръмчене на мотори и хората заемаха местата си; колите излизаха на шосето и завиваха наляво.
До една пощенска кутия, отдясно на пътя, беше закачено парче картон, на което пишеше със син молив: „Търсят се берачи на памук“. Ал сви към вратата и влезе в двора на фермата. Дворът бе вече целият пълен с автомобили. Един електрически глобус пред входа на белия плевник хвърляше светлина върху група мъже и жени, които стояха до кантара с чували под мишница. Някои от жените бяха наметнали чувалите на раменете си и бяха покрили с краищата им гърдите си.
— Излиза, че не сме много подранили — каза Ал.
Той закара камиона до оградата и спря там. Двете семейства слязоха и се присъединиха към групата хора до плевника.
А през това време все нови и нови коли отбиваха от шосето към вратата и дворът се пълнеше с все повече хора. Собственикът записваше берачите, седнал под глобуса пред входа на плевника.
— Холи? — попита той. — Х-о-л-и. Колко?
— Четирима. Уил…
— Уил.
— Бентън…
— Бентън.
— Амилия…
— Амилия.
— Клеър…
— Клеър. Следващият. Карпентър? Колко?
— Шестима.
Той записваше имената в книгата срещу графата, в която се нанасяше теглото на събрания памук.
— Имате ли чували? Тук ще се намерят няколко. Ще ви удържа по един долар за всеки. — А колите една след друга влизаха в двора. Собственикът вдигна яката на коженото си, подплатено с вълна яке и загрижено погледна към алеята, която водеше в двора.
— Виждам, че двайсетте ми акра скоро ще бъдат обрани. Колко хора пристигнаха! — рече той.
Децата се катереха по грамадното ремарке за памук, стъпваха с босите си крака по теловете, които служеха за капаци.
— Слезте оттам! — викна им собственикът. — Хайде, по-скоро! Ще скъсате тела. — И сконфузените деца, без да продумат нито дума, бавно слязоха от ремаркето. Настъпи сивата зора. — Трябва да правя отбив за росата — каза собственикът. — Като изгрее слънцето, ще почна да пиша точните килограми. Впрочем, когато искате, тогава почвайте. Вече е достатъчно светло.