Берачите бързо навлязоха в нивата и се пръснаха по редовете. Те завързаха чувалите за кръста си и потъркаха ръце, за да сгреят вкочанясалите си пръсти, които трябваше да бъдат пъргави. Небето над хълмовете на изток порозовя и берачите в дълга редица тръгнаха по редовете. А колите продължаваха да се отбиват от шосето и да навлизат в двора, тъй че накрая там не остана никакво местенце и следващите коли вече спираха отвън. В нивата духаше студен вятър.
— И откъде се научиха толкова хора! — чудеше се собственикът. — Сякаш съм разгласил по телеграфа. До обед нивата ще бъде обрана. Име? Хюм? Колко?
Берачите в равна редица вървяха из нивата и силният западен вятър развяваше дрехите им. Пръстите бързо намираха едрите кутийки, бързо се пъхаха в дългите чували, които вече тежко се влачеха подир тях по земята.
Бащата говореше със съседа си отдясно:
— В нашия край такъв вятър винаги докарва дъжд. А сега май че е студеничко за дъжд. Отдавна ли си по тия места? — Той говореше, без да откъсва очи от памука.
Съседът му отговори също без да вдига глава:
— Скоро ще стане една година.
— А как мислиш, ще вали ли?
— Дявол знае, и хич не ме е срам, че не мога да ти кажа. Хората, които живеят тук сума време, пак не могат да ти кажат. Като настъпи беритба, винаги очаквай дъждът да ти направи беля. Така приказват тук хората.
Бащата бързо погледна на запад. Над хълмовете плуваха, подгонени от вятъра, големи сиви облаци.
— Тези май че са дъждовни — рече той.
Съседът му също погледна натам.
— Дявол ги знае! — И всички, които бяха в нивата, се обърнаха и погледнаха облаците. И главите се наведоха още по-ниско, ръцете още по-бързо засноваха между листата. Хората беряха памука, сякаш се надпреварваха — те се мъчеха да изпреварят времето, да изпреварят дъжда и останалите берачи, да оберат повече памук, да изкарат повече пари. Те стигнаха другия край на нивата и се завтекоха да почнат други редове. Сега вятърът духаше в лицето им и те виждаха сивите облаци, които се движеха високо в небето срещу изгряващото слънце. А колите продължаваха да спират на пътя и новите берачи отиваха да се записват при плевника. Хората с трескава бързина вървяха из нивата, носеха чувалите си на кантара, проверяваха какво вписва в книгата си собственикът, записваха теглото на памука в книжките си и тичаха назад да започнат нов ред.
Към единадесет часа памукът беше обран и работата завършена. Оплетените с телове камиони прикачиха оплетените с телове ремаркета, излязоха на шосето и се отправиха към магана. Памукът се провираше между теловете, малки пухчета летяха из въздуха, къделки се закачваха за крайпътните бурени и се полюляваха заедно с тях на вятъра. Берачите унило тръгваха към плевника и се спираха в редица да получат парите си.
— Хюм, Джеймс — двайсет и два цента. Ралф — трийсет цента. Джоуд, Томас — деветдесет цента. Уинфийлд — петнадесет цента. — Парите бяха наредени на купчинки: на едно място сребърните, на друго — никеловите, на трето — медните. Получавайки парите си, всеки берач поглеждаше в книжката си. — Уейнрайт, Агнес — трийсет и четири цента. Тобин — шейсет и три цента. — Редицата се движеше бавно. Сетне хората мълчаливо отиваха при колите си. И бавно напускаха двора.
Джоудови и Уейнрайтови седяха в камиона, чакайки пътят да се освободи. На земята паднаха първите капки дъжд. Ал подаде ръка от кабината, за да провери дали вали силно. Роуз от Шарън седеше в средата, майката — от края. Очите на Роуз от Шарън отново погаснаха.
— Не трябваше да идваш — каза майката. — Набра само някакви си десет-петнайсет фунта. — Роуз от Шарън погледна изпъкналия си корем и нищо не отговори. Тя потрепери и високо вдигна глава. Майката разгъна чувала си, метна го на раменете на дъщерята и я притегли към себе си.
Най-сетне пътят беше свободен. Ал запали мотора и излезе на шосето. Редки едри капки падаха като стрели надолу и чукаха по бетона; и колкото по-далече достигаше камионът, толкова капките ставаха по-чести и ситни. Дъждът тъй силно чукаше по покрива на кабината, че се чуваше въпреки тракането на стария мотор. Тези, които седяха отгоре, разгънаха чувалите си и ги нахлузиха на главите и раменете си.
Притиснала се до майка си, Роуз от Шарън трепереше с цялото си тяло. Майка й извика:
— По-скоро, Ал! Розашарн я тресе. Трябва да натопим краката й в гореща вода.