Ал увеличи скоростта и като навлезе в лагера, прекара камиона съвсем близо до червените вагони. Колата още не бе спряла, а майката вече даваше нарежданията си.
— Ал — рече заповеднически тя, — Джон, татко, вървете във върбалака и донесете всичките сухи клони, които намерите. Трябва — ако искаме да бъде топло във вагона.
— Дали не тече покривът?
— Едва ли. Не, във вагона ще бъде хубаво, сухо, само че трябва да се запасим с топливо. Вземете с вас и Рути и Уинфийлд. Да ви помагат. Дъщерята нещо се разболя. — Майката излезе от кабината и Роуз от Шарън я последва, но коленете й се подкосиха и тя тежко седна на стъпалото на колата.
Мисис Уейнрайт видя това.
— Какво има? Да не й е дошло времето?
— Не, едва ли — отвърна майката. — Тръпки я побиват. Може да е настинала. Дай ръка. — Двете жени поведоха Роуз от Шарън към вагона. Тя направи няколко крачки и силите й се възвърнаха — краката почнаха да стъпват здраво на земята.
— Мина ми вече, майко — каза тя. — Призля ми само за миг.
Двете жени я крепяха под мишниците.
— Краката в гореща вода — наставнически рече майката. Тя и мисис Уейнрайт помогнаха на Роуз от Шарън да се изкачи по стълбичката във вагона.
— Разтрийте й ръцете и краката — каза мисис Уейнрайт, — а аз ще запаля печката. — Тя пъхна в печката последните клони, които бяха останали, и запали буен огън. Дъждът вече валеше с пълна сила, стичайки се на струйки от покрива на вагона.
Майката вдигна глава.
— Слава богу, покривът не тече — рече тя. — А палатката колкото и да е хубава, все ще протече. Мисис Уейнрайт, не слагайте много вода.
Роуз от Шарън лежеше неподвижно на дюшека.
Свалиха й пантофките и й разтриха краката. Мисис Уейнрайт се наведе над нея.
— Боли ли те нещо? — попита тя.
— Не. Просто не ми е добре. Зле се чувствувам.
— Имам лекарство и амоняк — каза мисис Уейнрайт. — Ако ви потрябват, услужете си, моля.
Роуз от Шарън цялата затрепери.
— Майко, завий ме, студено ми е. — Майката събра всички одеяла и я затрупа с тях. Дъждът силно трополеше по покрива.
Мъжете се върнаха с грамадни наръчи клони. От полите на шапките и от саката им се стичаше вода.
— Вали, брей, не се шегува! — възкликна бащата. — На мишка ме направи.
Майката каза:
— Да бяхте отишли още веднъж! Клоните бърже горят. Скоро ще мръкне. — Рути и Уинфийлд влязоха вир-вода мокри, оставиха клоните си върху купчината и тръгнаха към вратата. — Вие няма да ходите повече — спря ги майката. — Идете до печката да се изсушите.
Навън всичко беше сякаш сребърно от дъжда, мокрите пътечки блестяха. Стълбата на памука от час на час ставаха все по-черни и като че все повече се свиваха. Бащата, Ал и чичо Джон за кой ли път вече отиваха до върбалака и се връщаха с наръчи клони. Те оставяха клоните до вратата и чак когато купът стигна до тавана, решиха, че са донесли достатъчно, и отидоха край печката. Водата се стичаше на струйки от шапките върху раменете им. Пешовете на саката им бяха съвсем мокри, обувките жвакаха.
— Е, добре. Сваляйте всичко — рече майката. — Сварих ви кафе. Сега ще ви дам сухи комбинезони. Хайде, преобличайте се, не стойте така.
Вечерта дойде рано. Хората във вагоните се бяха натъпкали един до друг, заслушани в поройния дъжд, който чукаше по покривите.
Двадесет и девета глава
Над високите планини край брега и долините се надвесиха откъм океана сиви облаци. Високо над земята вятърът духаше яростно и безшумно, в храсталаците свиреше, в горите виеше. Облаците се разпокъсаха, застанаха на слоеве в небето като сиви скали, а после се сляха в плътна пелена и ниско надвиснаха над земята. Тогава вятърът стихна и престана да безпокои тежката, непроницаема маса от облаци. Дъждът отначало валеше от време на време — ту спираше, ту отново започваше, а после лека-полека преустанови паузите си и заваля с едно и също непрекъснато темпо — дребни капки, които упорито чукаха по земята, дъжд като сива пелена, през която нищо не се виждаше — пелена, която превръщаше деня във вечер. Сухата земя се напои с влага и почерня. Земята пи дъжд два дни и утоли жаждата си. Тогава навсякъде се образуваха локви, а в ниските места по полето — цели езера. Мътната вода в тези езера се издигаше все по-високо и по-високо, а упоритият дъжд шибаше лъщящата й повърхност. Накрая планините отказаха да приемат повече влага и ручеите, течащи из клисурите, се сляха в потоци, които с рев се втурнаха в долините. Дъждът упорито шибаше земята. Ручеите и малките рекички подронваха корените на върбите и другите дървета, накланяха ги чак до водата, изтръгваха от корен тополите и ги поваляха. Мътната вода се въртеше край бреговете, преля над тях и нахлу в полята, градините, нивите, където се чернееха памучните стръкове. Равните поля се превърнаха в езера — големи, сиви, и дъждът не преставаше да шиба повърхността им. После водата заля пътищата; колите бавно се движеха по тях, пръскайки пред себе си вода и оставяйки зад себе си мътни, пенещи се следи. Дъждът шумолеше по земята и потоците се пенеха, приемайки все нови и нови ручейчета от планините.