Когато дъждът бе току-що започнал, преселниците се изпокриха по палатките си и седейки там, си казваха: скоро ще спре. И се питаха: колко ли още ще продължи?
А когато водата се разля навсякъде, мъжете излязоха на дъжда с лопати и направиха малки вадички около палатките. Дъждът плющеше по брезента и накрая го накваси толкова, че дъждовните струйки затекоха вътре. После дъждът развали вадичките, водата навлезе в палатките и намокри дюшеците и одеялата. Хората седяха с мокри дрехи. Те редяха сандъците един върху друг и слагаха между тях дъски. И седяха на тези дъски ден и нощ.
Край палатките стояха стари автомобили и водата направи негодни магнетите им, карбураторите. Малките сиви палатки бяха заобиколени от езера. И накрая хората решиха, че трябва да се махат оттук. Но моторите не се запалваха, защото проводниците бяха овлажнели; а тези, чиито мотори още работеха, затъваха в дълбоката кал. И хората цапаха из водата, носейки мокрите си одеяла. Те вървяха, понесли на ръце децата и най-старите. И плевниците по по-високите места бяха претъпкани с хора — треперещи, отчаяни.
Някои отиваха в градовете, в комисиите по отпускане на помощ, и унили се връщаха обратно при близките си.
За да получите помощ, трябва да сте тук не по-малко от година… Такова е правилото. Казват, че правителството щяло да окаже помощ. А кога, не се знае.
И лека-полека ги обземаше ужас, равен на който те не познаваха.
До три месеца няма да има никаква работа.
Хората в плевниците седяха, наблъскали се един до друг; обземаше ги ужас и лицата им бяха посивели от този ужас. Гладните деца плачеха, а нямаше с какво да ги нахранят.
После дойдоха болестите — пневмония и морбили, с усложнения в очите и ушите.
А дъждът упорито шибаше земята и водата заливаше пътищата, защото отводнителните тръби вече не можеха да я отвеждат.
И тогава от палатките, от претъпканите плевници почнаха да излизат мокри до кости хора, със скъсани дрехи и безформени от полепналата кал обувки. Те тръгваха, цапайки из водата, към градовете, към селските дюкяни, към комисиите по отпускане на помощ — отиваха да изпросят къшей хляб, да изпросят помощ, да откраднат, ако успеят, да излъжат. А тези молби и унижения разпалваха в тях пламъка на безплодния гняв. И в малките градчета съжалението към мокрите до кости хора се сменяше с гняв, а гневът, който предизвикваха гладните, се сменяше със страх от тях. Шерифите заклеваха нови помощници и бърже изпращаха искания за оръжие, за бомби със сълзлив газ, за патрони. А гладните се тълпяха по уличките зад дюкяните и просеха хляб, гнили плодове, крадяха, ако можеха.
Хората бясно чукаха на вратите на лекарите; но лекарите са винаги заети, никога нямат време. Сломените от скръб хора се отбиваха в селските дюкяни с молба да предадат на съдебния лекар да прати кола. Съдебните лекари имаха време. И колите пристигаха в калта и прибираха мъртвите.
А дъждът безмилостно плющеше и рекичките излизаха от бреговете си и се разливаха из полята.
В претъпканите подслони хората лежаха на мокрото сено и гладът и страхът им раждаха гняв. Момчетата почнаха да се губят някъде — не да просят хляб, а да го крадат; мъжете също почнаха да се губят — да опитват тук-таме дали могат да откраднат нещо.
Шерифите заклеваха нови помощници и изпращаха нови искания за оръжие; а осигурените хора, тези, които живееха в къщи и които не се страхуваха от дъжда, изпитваха отначало съжаление към преселниците, после отвращение и накрая омраза.
В плевниците с продънени покриви жените раждаха на мокрото сено, едва поемайки дъх от пневмония. А старите се сгушваха в ъглите и умираха там така сгърчени, че съдебните лекари не можеха да изправят вкочанясалите им трупове. Нощем обзетите от безумие хора смело се вмъкваха в курниците и отнасяха крякащите кокошки. Ако стреляха по тях, те не се втурваха да бягат, а продължаваха да си вървят мрачно из водата; а ако куршумът ги улучеше, уморено се свличаха в калта.