Дъждът спря. Полята бяха залени с вода, която отразяваше сивото небе, и тихият й плисък се чуваше навсякъде. Мъжете наизлязоха от плевниците, от навесите. Те наклякаха, гледайки наводнените поля. Те мълчаха. И само от време на време си разменяха по някоя дума.
До пролетта няма да има работа. Чак до пролетта.
А щом няма да има работа — няма да има нито пари, нито хляб.
Хората имат коне — с тях орат, брануват, косят сено, а когато конете стоят без работа, дори наум не минава на стопаните им да ги изгонят от яхъра и да ги обрекат на гладна смърт.
Но това са коне, а ние сме хора.
Жените наблюдаваха мъжете, наблюдаваха ги дали ще издържат и този път, или не. Жените стояха мълчаливо и наблюдаваха мъжете си. А когато мъжете се събираха на групички от по няколко души, страхът изчезваше от лицата им и се заменяше с гняв. И жените въздъхваха с облекчение, знаейки, че сега не е страшно — мъжете ще издържат; и това щеше да продължава дотогава, докато страхът можеше да отстъпва място на гнева.
От земята се подадоха връхчетата на млада тревица и след няколко дни хълмовете се покриха с бледа зеленина — признак на настъпващата пролет.
Тридесета глава
Лагерът бе потънал в локви, а дъждът не преставаше да шиба воднистата кал. Придошлата рекичка лека-полека се изкачваше към поляната, на която бяха товарните вагони.
На втория ден Ал свали брезента, който разделяше вагона на две. Той излезе навън и покри с брезента капака на мотора на камиона, после се върна във вагона и седна на един дюшек. Сега, когато брезентовата преграда бе свалена, двете семейства станаха едно. Мъжете седяха заедно намръщени, потиснати. Майката поддържаше слаб огън в печката, слагайки нов клон само след като изгореше старият — тя пестеше клоните. Върху плоския покрив на вагона се лееха потоци дъжд.
На третия ден: Уейнрайтови почнаха да се безпокоят.
— Май че няма да е зле да се махнем оттук — каза мисис Уейнрайт.
Но майката се помъчи да ги разубеди.
— Къде ще вървите, къде ще си намерите подслон?
— Сама не знам, но все пак не ми се стои тук. — Докато се водеше този разговор, майката крадешком поглеждаше Ал.
Рути и Уинфийлд измислиха някаква игра, но скоро и те притихнаха и се начумериха, а дъждът все барабанеше по покрива.
На третия ден наред със ситното чукане на дъждовните капки се чу бученето на придошлата рекичка. Бащата и чичо Джон стояха на вратата, гледайки натам. И вдясно, и вляво водата се бе разляла чак до шосето и бе обкръжила вагоните, без да ги достигне, тъй като те се намираха на най-високото място — отзад се издигаше крайпътният насип, а отпред рекичката правеше извивка. Бащата попита:
— Е, Джон, какво ще кажеш? Ако рекичката продължи да приижда, дали няма да залее и вагоните?
Чичо Джон отвори уста и потърка с длан четинестата си брадичка.
— М-да — каза той. — Всичко може да стане.
Роуз от Шарън лежеше с температура, бузите й горяха, очите трескаво блестяха. Майката седеше до нея, държейки в ръце чаша топло мляко.
— Ето — рече тя. — Изпий го, налях му свинска мас. Ще те подкрепи. Хайде, изпий го.
Роуз от Шарън немощно поклати глава.
— Не ми се пие.
Бащата начерта с пръст крива линия във въздуха.
— Ако излезем всички с лопати и направим вал, тогава може би ще спрем водата. Само че ще трябва да излезем на дъжда и да работим ей там долу.
— Да — съгласи се чичо Джон. — Правилно. Не знам обаче дали някой ще се реши на това. Сигурно всеки ще каже, че предпочита да се махне оттук.
— Но нали във вагоните е сухо — държеше на своето бащата. — Де ще намериш сега сухо място? Чакай. — Той измъкна от купа един клон на пода. Изтича по стълбичката, стигна, като цапаше из калта, до рекичката и заби клона край кипящата вода. — По дяволите, целият се измокрих — рече той, като се върна във вагона.
Двамата мъже не сваляха очи от тънкия клон, който стърчеше край водата. Те видяха как водата бавно се придвижи нагоре и заля мястото, където беше забит клонът. Бащата клекна на вратата.
— Бързо се изкачва — каза той. — Да поговоря ли с другите? Може да се съгласят. А ако не искат, трябва да се махаме оттук. — Той погледна към далечния ъгъл на вагона, където бяха Уейнрайтови. Ал беше при тях, той седеше до Аги. Бащата мина в тяхната половина. — Водата бърже приижда — рече той. — Какво ще кажете, да направим ли вал? Само че ще трябва всички да работят.