Уейнрайт отвърна:
— Ние седим и тъкмо за това мислим. Май че няма да сгрешим, ако се махнем оттук.
Бащата рече:
— Вие сте били тъдява на много места и по-добре знаете може ли да се намери друго сухо място, или не.
— Едва ли ще се намери. И все пак…
Ал каза:
— Татко, ако те се махнат оттук, ще се махна и аз с тях.
Бащата се стресна.
— Как така? А камионът?… Никой от нас не знае да кара кола.
— Какво ме интересува това? Аз и Аги трябва да бъдем заедно.
— Почакай — рече бащата. — Я елате насам. — Уейнрайт и Ал станаха и се приближиха до вратата. — Виждате ли? Ще направим вала от онова място дотук. — Той погледна клона, който бе забил. Водата кипеше край него и се издигаше все повече по стръмнината.
— Много работа ще иска и може да е без полза — упорствуваше Уейнрайт.
— Защо да не поработим, и без това стоим със скръстени ръце. А такова хубаво място никъде другаде не ще намерим. Да вървим. Да отидем да поговорим с другите. Ако всички се заловят за работа, ще направим вала.
Ал повтори:
— Ако Аги се махне оттук, ще се махна и аз с нея.
Бащата каза:
— Слушай, Ал, ако никой не се съгласи, всички ще трябва да се махнем. Хайде да отидем да поговорим с другите. — Те присвиха рамене, слязоха по стълбичката и се изкачиха към отворената врата на съседния вагон.
Майката седеше край печката и хвърляше по малко клони в слабия огън. Рути се приближи и се притисна до майка си.
— Искам да ям — захленчи тя.
— Кога пък толкова огладня — каза майката. — Толкова каша изяде.
— Искам пак бисквити като онези. И няма на какво да играем. Скучно ми е.
— Скоро ще ти стане весело — рече майката. — Почакай. Съвсем, съвсем скоро. Ще си живеем в наша къщичка.
— Искам да си имаме и куче — каза Рути.
— Ще си имаме и куче, и котка.
— Жълта котка ли?
— Не ме задявай — помоли я майка й. — Престани да ме мъчиш, Рути. Виждаш, че Розашарн е болна. Постой мирно поне минутка. Скоро пак ще ти бъде весело. — Рути се отдалечи от нея, жално мърморейки нещо.
От ъгъла, в който лежеше на един дюшек увита с одеяло Роуз от Шарън, се разнесе остър, внезапно изтръгнал се вик. Майката бързо стана и се приближи до дъщеря си. Роуз от Шарън сдържаше дъха си, в очите й се четеше ужас.
— Какво ти е? — извика майката. Роуз от Шарън изпусна въздуха от гърдите си и отново затаи дъх. Майката пъхна ръка под одеялото.
— Мисис Уейнрайт! — извика тя. — Мисис Уейнрайт!
Нисичката пълна жена напусна своята половина.
— Викате ли ме?
— Гледайте! — Майката посочи лицето на дъщеря си. Роуз от Шарън бе захапала долната си устна, на челото й бе избила пот, блестящите й очи гледаха ужасено.
— Сигурно започва вече — каза майката. — Преди време.
Роуз от Шарън въздъхна с все сила, разтвори устни и затвори очи. Мисис Уейнрайт се наведе над нея.
— Изведнъж ли те свиха болките? Погледни ме, отговори ми. — Роуз от Шарън немощно поклати глава. Мисис Уейнрайт се обърна към майката. — Да — каза тя. — Точно така. Казвате, че било преди време ли?
— Има треска, та може да е затова.
— Трябва да стане. Да се поразстъпи малко.
— Няма да може — рече майката. — Няма сили.
— Трябва, трябва. — Мисис Уейнрайт беше строга и настойчива. — Не ми е за пръв път — каза тя. — Хайде да затворим вратата. Да не става течение. — Двете жени наблегнаха с всички сили тежката плъзгаща се врата и я придвижиха, оставяйки само толкова място от края, колкото да могат да се провират хората. — Сега ще донеса лампата — рече мисис Уейнрайт. Лицето й пламтеше от вълнение. — Аги! — извика тя. — Отведи настрана децата, забавлявай ги някак.
Майката кимна.
— Така, Рути, и ти, Уинфийлд, идете при Аги. Хайде, по-бързо.
— Защо? — попитаха те.
— Защото така трябва. Розашарн скоро ще си има бебе.
— Искам да погледам, майко. Моля ти се!
— Рути! Да те няма тук! Хайде, по-скоро! — Когато ти говорят с такъв тон, излишно е да спориш. Рути и Уинфийлд неохотно тръгнаха към далечния ъгъл на вагона. Майката запали фенера. Мисис Уейнрайт донесе своята петромаксова лампа, сложи я на пода и кръглият пламък ярко освети вагона.
Рути и Уинфийлд се бяха стаили зад купа клони и предпазливо надничаха оттам.