— Ще се роди бебе и ние ще видим всичко — тихо каза Рути. — По-тихо, иначе майка ще ни изгони и оттук. Ако надникне насам, наведи се по-ниско. Ще видим всичко.
— Малко деца са виждали това — рече Уинфийлд.
— Никой не е виждал — горделиво го поправи Рути. — Ние ще бъдем единствените.
Майката и мисис Уейнрайт се съвещаваха, стоейки край ярко осветения дюшек. Трябваше да говорят високо, защото дъждът силно трополеше по покрива. Мисис Уейнрайт извади от джоба на престилката си един кухненски нож и го пъхна под дюшека.
— Може и да не помогне — с извиняващ се тон каза тя. — Но нашите винаги правеха така. Нали няма да има и вреда!
Майката кимна.
— А ние слагаме лемеж. То е все едно — трябва да се сложи нещо остро, та да пререже родилните болки. Да не се мъчи дълго.
— Е, по-добре ли ти е сега?
Роуз от Шарън неспокойно кимна.
— Започва ли? — попита тя.
— Да, да — каза майката. — Ще родиш хубаво дете. Само че сега ни помогни. Можеш ли да походиш малко?
— Ще се опитам.
— Браво, мойто момиче — рече мисис Уейнрайт. — Това се казва дъщеря! Ще те подкрепяме, миличка. От двете страни. — Те й помогнаха да стане и закопчаха с безопасна игла одеялото около шията й. После майката я хвана под мишница от едната страна, а мисис Уейнрайт от другата. Те я доведоха до купчината клони, бавно я върнаха обратно и тръгнаха пак напред — и така няколко пъти; а дъждът глухо чукаше по покрива.
Рути и Уинфийлд наблюдаваха това с интерес.
— А кога ще ражда? — попита Уинфийлд.
— Тихо! Ще ни чуят и ще ни изгонят оттук.
Аги дойде при тях. Светлината на лампата падаше върху слабото лице и русите й коси, а на стената замърда сянката на главата й с дългия и остър нос.
Рути прошепна:
— Виждала ли си как раждат?
— Разбира се — отвърна Аги.
— А скоро ли ще се роди бебето?
— Не, това ще стане след дълго, дълго време.
— След колко дълго?
— Може би чак утре сутринта.
— Пфу! — възкликна Рути. — Няма какво да гледаме тогава. Ой! Вижте.
Трите жени се бяха спрели. Роуз от Шарън беше изпънала тяло и стенеше от болки. Сложиха я на дюшека и изтриха потното й чело, а тя само пъшкаше и стискаше юмруци. Майката тихо я успокояваше.
— Нищо — казваше тя. — Всичко ще мине, всичко ще бъде добре. Стисни ръце. Сега прехапи устни. Така, така. — Болките преминаха. Двете жени оставиха родилката да полежи малко, после отново я вдигнаха и почнаха да се разхождат с нея напред-назад, прекратявайки разходите, когато болките започнеха отново.
Бащата пъхна глава през тесния отвор на вратата. От шапката му се стичаха струйки.
— Защо сте затворили вратата? — попита той. И видя разхождащите се назад-напред жени.
Майката каза:
— Дойде й времето.
— Значи… оставаме — волю-неволю.
— Да.
— Значи, трябва да направим вала.
— Да, трябва.
Като цапаше из калта, бащата се върна до рекичката. Белегът му бе залят на четири инча. Край рекичката, на проливния дъжд, стояха двадесет души. Бащата извика:
— Трябва да направим вала. Дъщеря ми ще ражда. — Наобиколиха го от всички страни.
— Ще ражда ли?
— Да. Сега не можем да отиваме никъде.
Един висок мъж, който стоеше до него, рече:
— Но в нашето семейство никой не ражда. Ние можем да заминем.
— Разбира се — каза бащата. — Вие можете. Заминавайте. Никой не ви задържа. Лопатите са само осем. — Той изтича до най-ниската част на брега и копна с лопатата земята. Подгизналата земя силно жвакна. Той копна още веднъж и изхвърли лопатата земя на мястото, където линията на брега минаваше съвсем близо до водата. А до бащата се наредиха и другите. Те издигаха лека-полека дългия вал, а тези, които бяха без лопати, режеха върбови пръчки, сплитаха ги и ги забучваха във воднистата кал. Всички бяха обзети от някаква лудост и работеха, сякаш се сражаваха. Хвърлената лопата поемаха други. Работеха без сака и шапки. Мокрите ризи и панталони лепнеха о тялото, обувките се бяха превърнали в безформени топки кал. Във вагона на Джоудови се разнесе остър вик. Мъжете спряха работата, ослушвайки се мрачно, после отново хванаха лопатите. Ниският вал растеше от двете страни и накрая достигна насипа на шосето. Всички бяха уморени, лопатите се движеха бавно. И също тъй бавно водата на рекичката се покачваше. Тя вече покри мястото, където бяха изхвърлени първите лопати земя.