Бащата тържествуващо се засмя.
— Ако не бяхме побързали, отдавна да е достигнала стръмнината — извика той.
Водата бавно се изкачваше към вала, подкопавайки върбовите пръчки.
— По-високо! — извика бащата. — Още по-високо трябва.
Настъпи вечер, а работата продължаваше. Хората вече бяха преминали границата, до която се усеща умора. Лицата им бяха застинали, мъртви. Движенията бяха импулсивни, като на автомати. Когато се мръкна, жените оставиха на вратите фенерите и кафениците с кафе. Те час по час тичаха до вагона на Джоудови и провираха глави вътре.
Сега родилните болки следваха на промеждутъци от по двадесет минути. Роуз от Шарън вече не можеше да се владее. Тя остро викаше от нетърпимите болки. А съседките идваха да я видят, погалваха я по косата и си отиваха.
Майката силно разпали печката и грееше вода, напълнила всичките си тенджери и котли. От време на време на вратата се показваше бащата.
— Е, как е, добре ли е? — питаше той.
— Добре, добре — успокояваше го майката.
Когато съвсем се стъмни, някой донесе на вала електрическото си фенерче — да работи с него. Чичо Джон работеше като фурия, хвърляше земя върху растящия насип.
— По-полека — каза бащата. — Ще се пресилиш.
— Не мога… не мога да слушам как вика! Това… това напомня за онази нощ, когато жена ми…
— Знам — рече бащата. — Но все пак не си давай толкова зор.
Чичо Джон изхлипа:
— Ще избягам оттук, ако не работя; честна дума, ще избягам.
Бащата извърна поглед от него.
— Е, как е там моят белег?
Човекът с електрическото фенерче насочи лъча към клона. Дъждът блесна на светлината с белите си ивици.
— Водата се е покачила повече.
— Сега тя няма тъй бързо да се покачва — каза бащата. — От онази страна ще се разлее малко встрани.
— Но все пак се покачва.
Жените отново напълниха кафениците и ги оставиха на вратите. И колкото повече минаваше времето, толкова по-бавно се движеха хората, измъквайки краката си от калта тежко, като товарни коне. Те трупаха земя върху върбовите клони и валът растеше. Дъждът не преставаше да вали. Когато лъчът на фенерчето попаднеше на нечие лице, той осветяваше напрегнато гледащите очи и издутите мускули на челюстите.
Виковете още дълго се чуваха от вагона и накрая стихнаха.
Бащата рече:
— Ако беше родила, щяха да ме извикат. — Той намръщено хвана отново лопатата.
Водите на рекичката продължаваха да се покачват и клокочеха край брега. И изведнъж недалеч се разнесе силен трясък. Фенерчето освети една висока, наклонила се над водата топола. Всички спряха работата, гледайки нататък. Клоните на дървото се бяха потопили във водата и краищата им се бяха проточили по посока на течението, а водата вече подкопаваше дребните корени. Дървото бавно се откъсна от земята и бавно падна във водата. Измъчените хора мълчаливо наблюдаваха това. Дървото заплува бавно. Но ето че един клон се оплете в един пън и задържа дървото. То бавно се изви към течението и корените му опряха във вала. А водата все прииждаше. Дървото се отскубна и изрови част от вала. В изровеното място веднага нахлу тънка струйка вода. Бащата се втурна напред и почна да хвърля земя върху подкопаното място. Водата се издигаше все повече и повече. И след няколко минути тя разруши вала и се разля, стигайки до глезените и коленете на хората. Те се уплашиха и побягнаха, а водата като равен поток заля поляната и се провря под вагоните и автомобилите.
Чичо Джон видя как водата разруши вала. Той успя да види това дори в тъмнината. Силите му изневериха. Той се повали на колене и се озова до гърдите в кипящата вода.
Бащата извика:
— Ей! Какво правиш! — Той му помогна да стане. — Свят ли ти се зави? Да вървим, вагоните са високи, там няма да нахлуе водата.
Чичо Джон с последни сили пристъпи напред.
— Не знам какво става с мен — с извиняващ се тон измърмори той. — Краката ми се подкосиха. Подкосиха се, и толкоз. — Бащата го водеше към вагона, държейки го за лакътя.
Когато водата разруши вала, Ал побягна назад. Но краката му бяха станали тежки като олово. Като се добра до камиона, водата стигна до прасците му. Той грабна брезента от капака на мотора и с един скок се озова в кабината. Натисна педала на стартера. Моторът направи няколко оборота, но не се запали. Ал отвори докрай дроселовата клапа. Акумулаторната батерия все по-бавно и по-бавно движеше мокрия стартер, моторът мълчеше. Още няколко оборота — все по-бавни и по-бавни. Ал направи аванса най-голям. Той напипа манивелата под седалката и изскочи от кабината. Водата вече заливаше стъпалото. Той дотича до радиатора. Картерът на мотора беше под водата. Ал бясно пъхна манивелата и я завъртя няколко пъти, пръскайки бавно нахлуващата вода. И накрая трябваше да се откаже. Той се изправи. Моторът беше пълен с вода, батерията бе овлажняла. Настрана, където беше малко по-високо, бръмчаха моторите на две коли със запалени фарове. Колелата затъваха все повече и повече, буксувайки в калта, и накрая шофьорите угасиха моторите и останаха да седят в кабините, гледайки мълчаливо лъчите на фаровете, които падаха пред колите. А дъждът на бели ивици преграждаше светлината на фаровете. Ал бавно заобиколи камиона и изключи запалването.