Като достигна вагона, бащата видя, че долният край на стълбичката плува във вода. Натисна с крак стълбичката в калта под водата.
— Е, Джон, ще можеш ли да се качиш сам? — попита той.
— Да, ще мога. Върви напред.
Бащата внимателно се изкачи по стълбичката и се провря през тесния отвор на вратата. Двете лампи светеха съвсем слабо. Майката седеше на дюшека до Роуз от Шарън и й вееше с късче картон. Мисис Уейнрайт пъхаше сухи клони в печката и гъстият пушек, който излизаше оттам и се стелеше из вагона, разнасяше мирис на изгоряло. Когато бащата влезе, майката го погледна и веднага наведе очи.
— Е… как е тя? — попита бащата.
Майката не вдигна глава.
— Ами… добре е. Спи.
Въздухът във вагона беше тежък и спарен. Чичо Джон с мъка се провря през вратата и се облегна на стената на вагона. Мисис Уейнрайт престана да се занимава с печката и се приближи до бащата. Тя докосна лакътя му и го повика настрана. После вдигна фенера от пода и освети с него един сандък от ябълки, който стоеше в ъгъла. В сандъка върху вестници лежеше посиняло, сбръчкано телце.
— Нито веднъж не пое въздух — тихо изрече мисис Уейнрайт. — Роди се мъртво.
Чичо Джон се обърна и като влачеше уморено крака, отиде в тъмния ъгъл на вагона. Сега дъждът чукаше по покрива тихо, тъй тихо, че всички чуваха уморените хлипания на чичо Джон, които идваха от тъмнината.
Бащата погледна мисис Уейнрайт, взе фенера от ръцете й и го остави на пода. Рути и Уинфийлд спяха на дюшека си, закрили с ръце очите си, да не им блести светлината.
Бащата бавно се приближи до дюшека, на който лежеше Роуз от Шарън, и се опита да клекне, но уморените му крака не се подчиниха. Той коленичи. Майката продължаваше да вее с картона. Тя погледна бащата и очите й бяха широко отворени, погледът стъклен като на лунатик.
Бащата каза:
— Ние… направихме всичко… всичко, което можехме.
— Знам.
— Работихме цяла нощ. Но едно дърво падна и разруши вала ни.
— Знам.
— Чуваш ли? Под вагона има вода.
— Знам. Чух всичко.
— Ще оцелее ли тя?
— Не знам.
— Може би ние… не направихме всичко, каквото трябваше.
Устните на майката бяха сухи и безкръвни.
— Не. Нямахме избор… винаги вършехме това, което трябваше да вършим.
— Ние там работихме едва ли не до полуда… и изведнъж — отде се взе това дърво… — Майката погледна тавана и отново наведе глава. Бащата продължи, сякаш не бе в състояние да мълчи: — Може водата да се изкачи още повече. Да залее вагона.
— Знам.
— Ти всичко знаеш.
Тя мълчеше, а картонът в ръката й бавно се движеше назад-напред.
— Може да сме сгрешили нещо — отново заговори бащата. — Да сме направили нещо не както трябва.
Майката някак странно го погледна. Безкръвните й устни се разтегнаха в замислена, съчувствена усмивка.
— Ти за нищо не си виновен. Престани. Всичко ще мине. Сега всичко се мени… навсякъде.
— Ще се махнем ли оттук?… Като се отдръпне водата.
— Като му дойде времето, ще се махнем. Каквото трябва, това ще направим. А сега мълчи. Да не я събудиш.
Мисис Уейнрайт чупеше клони и ги пъхаше в огъня, над който се вдигаше гъст, лютив дим. Отвън се чу нечий ядосан глас:
— Пусни ме да вляза да се разправя с този кучи син!
И веднага след това гласът на Ал край самата врата:
— Къде си тръгнал?
— Ей тук. При този негодник Джоуд.
— Няма да те пусна. Какво искаш?
— Отдавна щяхме да заминем, ако не беше неговият вал. Всички ни наказа с глупавата си идея. И сега колата ни стои — не може да мръдне от мястото си.