— Чуйте — тихо рече тя. — Скоро няма да се измъкнем оттук — и протегна ръка, показвайки ъгъла, в който стоеше сандъкът от ябълки. — Не бива да го оставяме във вагона. Излишни сълзи, излишна скръб. Защо не го изнесете… заровете го някъде.
Мъжете мълчаха. Бащата заговори пръв:
— Да, права сте. Излишна скръб. Но според закона не може да се заравя така.
— Малко ли неща вършим против закона, когато няма какво друго да направим!
— Да.
Ал рече:
— Хайде да свалим капаците, докато не се е изкачила водата по-високо.
Бащата се обърна към чичо Джон:
— Джон, иди да го заровиш ти, а ние с Ал ще донесем тук капаците.
Чичо Джон мрачно продума:
— Защо аз трябва да сторя това? Защо не вие? Не искам. — И веднага добави: — Добре. Ще направя, както искате. Добре, ще го заровя. — И каза с по-висок глас: — Хайде! Дайте ми го.
— По-тихо, да не ги събудиш — рече мисис Уейнрайт. Тя донесе сандъка и грижливо оправи чувала, с който бе покрит.
— Лопатата е там, зад гърба ти — каза бащата.
Чичо Джон взе лопатата. Той слезе от стълбичката и пропадна почти до кръста в бавно полюшващата се вода. Пое сандъка с другата си ръка и го сложи под мишница.
Бащата каза:
— Да вървим, Ал. Да свалим по-скоро капаците.
В сивата утринна дрезгавина чичо Джон заобиколи вагона, мина покрай камиона и се покатери по хлъзгавия крайпътен насип. Той закрачи по шосето край лагера и се упъти към върбалака, където придошлата рекичка извиваше до самия път. Чичо Джон хвърли лопатата и като държеше сандъка пред себе си, се промъкна през храстите към бързата рекичка. Той постоя там минута-две, гледайки течащата на въртопи вода, която образуваше жълта пяна край стъблата на храстите. Притисна сандъка до гърдите си. После се наведе, потопи го във водата и го задържа с ръка. И каза с ярост:
— Плувай, разкажи им всичко. Плувай по улиците. Гний. Нека научат поне от тебе всичко. Ти само така ще можеш да им го кажеш. Аз дори не зная какво си — момче или момиче. И никога няма да науча. Плувай, спри се на някоя улица. Може би тогава те ще разберат. — Той внимателно насочи сандъка по течението и го пусна. Сандъкът потъна ниско, тръгна с широката си страна напред, озова се в един водовъртеж и бавно се преобърна. Чувалът се разгъна върху водата и сандъкът, подет от течението, бързо се отдалечи след чувала, скривайки се от очи зад храсталака. Чичо Джон взе лопатата и бързо закрачи към лагера. Като цапаше из водата, той се приближи до камиона, от който бащата и Ал сваляха капаците.
Бащата го изгледа.
— Свърши ли работата?
— Да.
— Тогава ето какво — рече бащата, — ти помогни на Ал, а аз ще отида до бакалницата да купя едно-друго за храна.
— Купи бекон — каза Ал. — Яде ми се месо.
— Добре — отговори бащата. Той скочи от камиона, а чичо Джон зае мястото му.
Когато двамата мъже внесоха капаците във вагона, майката се събуди и седна на дюшека.
— Какво правите?
— Искаме да построим площадка, за да не ни измокри водата.
— Защо? — попита майката. — Тук е сухо.
— Сега е сухо. Ала водата все приижда.
Майката с мъка стана от дюшека и се приближи до вратата.
— Трябва да се махнем оттук.
— Не бива — каза Ал. — Всичките ни вещи са тук. Камионът е тук. Целият ни имот.
— Къде е баща ти?
— Отиде да купи нещо за закуска.
Майката погледна към водата. До пода на вагона оставаха някакви си шест инча. Тя се върна до дюшека и се взря в Роуз от Шарън. Дъщерята срещна погледа й.
— Е, как си? — попита майката.
— Много съм изморена.
— Скоро ще ти дам да закусиш.
— Не ми се яде.
Мисис Уейнрайт се приближи и застана до майката.
— Тя сега изглежда добре. Издържа юнашки.
Очите на Роуз от Шарън питаха майката, но майката се мъчеше да не ги гледа. Мисис Уейнрайт отиде при печката.
— Майко…
— Какво има?
— Майко… къде е?…
Майката не издържа. Тя коленичи до дъщеря си.
— Ще си имаш и друго — рече тя. — Направихме всичко, което знаехме.
Роуз от Шарън се замята и с мъка се привдигна от дюшека.
— Майко!
— Ти не си виновна.
Дъщерята отново се отпусна назад и закри очи с ръце. Рути се промъкна до самия дюшек и уплашено я погледна. Тя попита шепнешком, с рязък глас: