— Боже всевишни! — възкликна той.
Майката каза:
— Може там по-навътре да има сено. Виж, има врата. — Тя разтвори вратата, която изскърца на ръждивите си панти. — Сено! — извика тя. — Елате всички насам.
Вътре беше тъмно. Светлината проникваше само през една цепнатина в стената.
— Легни, Розашарн — рече майката. — Легни да си починеш. Трябва да се изсушиш.
Уинфийлд каза:
— Майко! — Но дъждът, който трополеше по покрива, заглуши гласа му. — Майко!
— Е, какво? Какво искаш?
— Виж! Ей там!
Майката се озърна. В полумрака се виждаха две фигури; в ъгъла лежеше по гръб някакъв мъж, а до него седеше едно момче, което гледаше новодошлите с широко отворени очи. Момчето бавно стана и се приближи до майката.
— Вие ли сте стопаните? — изграчи то.
— Не — отговори майката. — Просто се скрихме тук от дъжда. Имаме болна. Нямате ли одеяло, да го метнем върху нея, докато й изсъхне роклята?
Момчето се върна в своя ъгъл, донесе оттам един мръсен юрган и го подаде на майката.
— Благодаря — рече тя. — А какво му е на онзи човек?
Момчето изрече с грачещ монотонен глас:
— Отначало се разболя… А сега умира от глад.
— Какво?
— Умира от глад. Брахме памук, разболя се. Шест дни залък в устата не е слагал.
Майката отиде в ъгъла на плевника и погледна лежащия там човек. Той беше на около петдесет години. Брадясало, призрачно-слабо лице, широко отворени очи, безсмислен и втренчен поглед. Момчето застана до нея.
— Баща ти ли е — попита майката.
— Да. Все отказваше да яде — или казваше, че не иска, или че скоро бил ял същото. Всичко даваше на мен. А сега съвсем изнемощя. Крачка не може да направи.
Дъждът намаля и чукането на капките по покрива се превърна в леко шумолене. Слабият като призрак човек помръдна устни. Майката коленичи и допря ухо до устните му. Те отново помръднаха.
— Да, да — каза майката. — Не се безпокой. Нищо няма да му стане. Почакай да сваля мократа рокля на дъщеря си.
Майката се върна при Роуз от Шарън.
— Събличай се.
Тя я закри с юргана. И когато Роуз от Шарън свали от себе си всичко, майката наметна юргана на раменете й.
Момчето отново се приближи до нея.
— Нищо не знаех. Той все отказваше да яде — или казваше, че скоро бил ял същото, или че не иска. Вчера излязох, счупих един прозорец, откраднах хляб. Дадох му да похапне малко. Но му стана лошо и след това още повече изнемощя. Да имаше супа или мляко! Нямате ли пари за мляко?
Майката каза:
— Стига. Не се безпокой. Ще измислим нещо.
Момчето изведнъж завика:
— Но той умира! Той умира от глад.
— Стига — повтори майката. Тя обърна очи към бащата и чичо Джон, които стояха с безпомощен вид до умиращия. Сетне погледна Роуз от Шарън, сгушила се в юргана. Майката погледна само за миг дъщеря си в очите, но после отново спря поглед на тях. И двете жени дълбоко се взряха в очите си. Дъщерята задиша често и задъхано.
Тя каза:
— Да.
Майката се усмихна:
— Знаех си. Така си и знаех. — Тя наведе очи и погледна ръцете си, здраво стиснати в скута й.
Роуз от Шарън прошепна:
— Вие… вие ще излезете оттук… ще излезете всички, нали? — Дъждът леко шумолеше по покрива.
Майката протегна ръка, отметна сплъстените коси от челото на дъщеря си и я целуна. После бързо стана.
— Хайде, приятели — каза тя. — Хайде да отидем в навеса за инструменти.
Рути отвори уста, готвейки се да попита нещо.
— Мълчи — рече майката. — Мълчи и марш навън. — Тя пропусна всички край себе си през вратата, хвана за ръка момчето и затвори скърцащата врата.
Миг-два Роуз от Шарън седя неподвижно в изпълнения с шумоленето на дъжда плевник. После тя с мъка се надигна, изправи умореното си тяло и се загърна с юргана. Бавно отиде в ъгъла на плевника и се спря, гледайки изнемощялото лице, гледайки широко отворените уплашени очи. После също тъй бавно легна до мъжа. Той поклати глава. Роуз от Шарън отметна юргана от едното си рамо и разголи гръдта си.
— Трябва — рече тя. Сетне се доближи до него и притегли главата му към гръдта си. — Ето така… така… — Ръката й се плъзна към тила му, пръстите нежно погалиха косата му. Тя вдигна очи, устните й се затвориха и застинаха в тайнствена усмивка.