Към края на 1929 г. Стайнбек завършва втория си роман, „Към един незнаен бог“ (издаден в 1933 г.), в който Калифорния твърдо се очертава като авторов регион, като източник на повечето му сюжети. Долината на Салинас и тихоокеанското крайбрежие оживяват не само като пейзаж, но и като особено състояние на човешкия дух, като среда, с която човекът е обвързан на живот и смърт, в която проектира себе си като възел от стремления и разочарования. Фермерът Джоузеф Уейн, главният герой на „Към един незнаен бог“, е жертва на природните сили, над които се мъчи да установи едва ли не божествен контрол. В името на плодородието той е готов да принася жертви на „един незнаен бог“, да извършва безсмислени ритуали, само и само да спаси земята от една продължителна суша. Накрая Уейн стига до изкупителното самоубийство, което Стайнбек приравнява с най-висш героизъм. Преди да излезе, книгата е отхвърлена от седем издателства. Междувременно писателят и жена му Каръл Хенинг вече живеят в Пасифик Гроув, градец на полуострова Монтерей. Парите отново не достигат, родителите на Каръл им пращат по 25 долара на месец и тя се хваща на работа, за да може Джон спокойно да пише. През този период в живота на Стайнбек настъпва съдбоносен поврат от идейно и философско естество — той се запознава и се сприятелява с Едуард Ф. Рикетс, биолог, който притежава малка лаборатория за обработка на учебни препарати от морската фауна. Неговият естествоизпитателски подход, приложен към човека, ще окаже решаващо влияние върху светоусещането на Стайнбек. Под въздействието на Рикетс, с когото след време ще предприемат продължителна експедиция в басейна на Калифорнийския залив (Морето на Кортес), той си изработва теорията на нетелеологичния биологизъм, т.е. да приема действителността в цялото й богато многообразие като нещо дадено, като фиксирана и закономерна проява на вечното. В Монтерей той стига до „груповата теория“ — споделяна впрочем и от Рикетс, — според която големите човешки съдружия са не толкова сбор от отделни индивиди и техните характери, колкото „същества“, организми, наподобяващи колониите от пчели или мравки и притежаващи колективна памет и психология, с подбуди и поведение, които е невъзможно да предречеш. Рикетс обръща внимание на Стайнбек върху живота на морските животни, тяхната борба за съществуване и самосъхранение, над този опростен „вис-виталис“, стоящ в основата на т.нар. мислене с дадености, сиреч без да се отчитат причинно-следствените връзки. Разбира се, Стайнбек няма да остане докрай привърженик на подобен обективизъм и неговата теория за групата ще претърпи в „Гроздовете на гнева“ значителна промяна, тъй като в бъдещите си произведения той няма да се задоволи само с позата на страничен наблюдател, който не се интересува от дълбочинната взаимовръзка на явленията.
В 1932 г. издателство „Джонатан Кейп & Смитс“ издава „Небесните пасбища“. Написана след „Към един незнаен бог“, книгата излиза една година по-рано и тутакси привлича вниманието на американската четяща публика и критика. „Небесните пасбища“ е двояко разбирана в жанрово отношение — за едни е роман, други я възприемат като цикъл от разкази, обединени от мястото на действие, от общите герои и общия реминисцентно-легендарен тон. Някои критици я сравняват с „Непобедените“ на Уилям Фокнър и с „Уайнзбърг, Охайо“ на Шъруд Андърсън. Всяка от главите, от които се състои книгата, наистина може да се възприеме отделно. Като цяло обаче тя е типичната история на едно селище, в което живеят двайсет семейства — хора, обикновени, добросърдечни, особняци, умствено недоразвити, — с една дума, едно микрообщество, повтарящо в тесните си рамки цялата социална структура. Животът в Небесните пасбища тече мирен, идиличен, спохождан от спомени за едновремешни обитатели, призраци и върлували в околността разбойници. Всеки се труди според силите си, живее в своя въображаем свят (Акулата води дневник за несъществуващите си борсови операции), ала никой никому с нищо не пречи, докато не пристигнат нови заселници. За кратко време идилията се нарушава, духовете се възбуждат, раждат се конфликти, извършват се две убийства и едно самоубийство, макар новодошлият Мънро и семейството му съвсем да са нямали намерение да размътват чистата повърхност на спокойната долина. Стайнбек твърди, че всички описани в книгата случаи са взети направо от живота и действително няма съмнение, че той добре познава хората, за които пише. Тук се появяват много от темите, и героите, с които занапред ще бъдат свързани някои от най-хубавите му произведения. С дълбоко съчувствие към бляновете и страданията на простите хорица в Небесните пасбища писателят извлича темата си за вечната борба между човека и природата, в която — често смешна или иронична — хората приписват на природата качества, съществуващи единствено в тяхното въображение.