Излизането на романа в 1939 г. е нещо повече от сензация. Фермерската асоциация в Калифорния веднага прави опит да подведе писателя под съд за клевета. Но той предава документалния материал за книгата си в щатската прокуратура. Правят опити за физическа разправа, мъчат се да го обвинят в изнасилване (!). Стайнбек е принуден да се крие. Печатът го обявява за комунист, заплашват го със „случайна“ автомобилна катастрофа. Появяват се брошури, в които се оспорват изводите му, в които се твърди, че сезонните работници в Калифорния берат само „гроздове на щастието“ и т.н. Но заедно с това писателят Джон Стайнбек, за когото се понася мълвата, че „знаел твърде много“, влиза завинаги в реалистичната американска литературна традиция „през главния вход“. На следващата година го удостояват с наградата „Пулицър“, критиката поставя „Гроздовете на гнева“ на едно равнище с „Чичо Томовата колиба“ по сила на въздействието и с „Хъкълбери Фин“ по епичност. Романът е наречен „най-значителната социална книга на своето време“, признат е за един от най-добрите пролетарски романи на 30-те години. Посочвайки, че Стайнбек продължава традицията на социалната критика в духа на Франк Норис и Джек Лондон, критикът Максуел Гайзмар казва, че „историята на преселението от Оклахома на запад ще остане велика и животворна книга“. А Г.П. Злобин в обширния си предговор към англоезичното издание на „Гроздовете на гнева“ („Прогрес“, Москва, 1978), откъдето са заимствувани някои от приведените тук епистоларни цитати на Стайнбек, пише: „Романът носи ярко хорово начало, поразително многогласие. Тези гласове принадлежат на огромно, безбройно множество безплътни, макар понякога наречени с имена герои. Те питат, спорят, жалят, възторгват се, оплакват се, бранят се, убеждават, зоват, заплашват. Кръстосват се с гласовете на семейство Джоуд и се сливат в един общ глас — гласа на народа. И той изразява широкообхватността, многостранността на художествената реалност, нейната епичност. В този грандиозен, нестроен, но по определен начин настроен хор авторът вплита и своя тревожен и твърд, рационален, публицистичен глас. Той не е вън и над героите си. Той е един от тях, частица от тях. Той също е народът.
И това разтваряне на гражданско-лиричното начало в масата е главното художествено откритие на Стайнбек.“ Писателят стига до тази изключителна епичност не по пътя на калейдоскопичността, не механично натрупвайки детайли, а чрез съчетанието на богат запас от художествени средства. Достатъчно е само да споменем неговата проста символика: майка Джоуд е не само обикновена жена-майка, а жената-селянка, носителката на живота, неговият извор. Тъпоносото чудовище-трактор не е просто машината, която ще срине колибите и ще разоре нивята, а олицетворение на всесилната банка, на капитала. Писателят използува всички възможности на своя жанр, всички реалистични образни средства и затова романът е не само огледало на съдбата на преселниците, не само документално потвърждение с художествени прийоми на реално съществуващи факти, а и един дълбоко осъзнат, емоционален, политически акт. Макар че принципите на научния социализъм са твърде далеч от него, Стайнбек издига идеала на колективизма в една страна на войнствуващ индивидуализъм, вярва в силите на народа, в издръжливостта на духа му, вярва в човешката солидарност. „Теориите се менят — пише той, — търпят крах, възникват школи, философски учения, — национални, расови, религиозни, икономически предразсъдъци, които после се разсипват на прах, но човекът, макар да се препъва, непрекъснато върви напред… Като прави крачка напред, той може и да се повърне, но само на половин крачка — пълна крачка назад той никога няма да направи.“