Сюан обаче не беше привършила с въпросите си.
— А ако този местен лорд е като Логаин? — промълви тя. — Тогава какво ще правиш?
Леане се стегна, изправи гръб и преглътна. Тонът й обаче си остана невъзмутим.
— Случайно да можеш да ми предложиш някаква алтернатива?
Нито една от двете не мигна; тишината се проточи.
Преди Сюан да успее да отговори — а Мин беше готова да плати всичко, за да чуе отговора й — веригата и ключалката от външната страна на вратата издрънчаха.
Другите две жени бавно се изправиха и вдигнаха спокойно дисагите си, готови да тръгнат, но Мин подскочи. Съжаляваше, че й липсва ножът на колана. „Съжаляваш за глупости — каза си тя веднага. — Само да се вкараш в още по-голяма неприятност. Да не съм някаква проклета героиня от сказание? Дори да скочех на този пазач…“
Вратата се отвори и рамката се изпълни от фигурата на мъж в късо кожено палто. Съвсем не беше такъв, че да го напада млада жена, дори да е въоръжена с нож. Даже и с бойна секира. Огромен беше подходящата дума за него. Огромен и як. Няколкото косъма, останали по главата му, бяха по-скоро бели, но изглеждаше здрав като ствол на стар дъб.
— Време е да се изправите пред лорда, момиченца — каза той навъсено. — Сами ли ще ходите, или да ви влачим като чували с овес? Тъй или иначе ще отидете, но не ми се ще да ви влача в тази жега.
Мин надникна покрай него и видя още двама чакащи мъже, сивокоси, но също такива здравеняци, макар и не толкова едри.
— Сами ще ходим — отвърна му сухо Сюан.
— Добре. Хайде тогава. Лорд Гарет не обича да го карат да чака.
Въпреки обещанието им, че ще вървят сами, всеки от мъжете прихвана по една от тях здраво още щом излязоха на прашната улица. Ръката на плешивия стисна китката на Мин като пранга. „С бягството беше дотук“ — каза си тя горчиво. Помисли си дали да не го срита в глезена под ботуша, но мъжът бе толкова як, че най-многото, което щеше да постигне, бе да си изкълчи палеца на крака и да я влачат до хана.
Леане изглеждаше потънала в размисъл. Свободната й ръка правеше леки жестове, а устните й едва забележимо помръдваха, сякаш си репетираше думите, които се канеше да каже, но продължаваше да поклаща глава и да пристъпва. Сюан също бе потънала в себе си, но на лицето й се бе изписала нескрита тревога и дори си хапеше горната устна. Сюан никога не бе проявявала чак такова притеснение. И двете не правеха нищо, с което да вдъхнат поне малко самоувереност на Мин.
Гостилницата „Правосъдието на Добрата кралица“ я успокои още по-малко. Набитият Адмер Нем с дълга сплъстена коса и жълт оток около подутото му око стърчеше от едната страна с половин дузина също така трътлести братя, братовчеди и техните жени, всички облекли най-хубавите си дрехи и престилки. Селяните изгледаха трите затворнички със смесица от гняв и задоволство, от което стомахът на Мин се сви. Ако не друго, то в погледите на селянките имаше още повече яд, дори чиста омраза. Покрай останалите стени се бяха натъпкали шест редици съселяни, всеки в работните дрехи, в които ги беше заварило събитието. Ковачът все още беше по кожената си престилка, а много от жените бяха със загънати ръкави и побелели от брашно ръце. Помещението бръмчеше от тихо мърморене, очите на всички оглеждаха трите жени също така алчно, както тези на Нем. Мин си помисли, че това събитие сигурно е едно от най-възбуждащите в Корски извори от последно време. Веднъж беше видяла тълпа, изпаднала в подобно настроение… и една екзекуция.
Масите бяха махнати, с изключение на една, поставена пред дългата тухлена камина. Едър мъж с грубовато лице и побеляла коса седеше срещу тях. Бе облечен с тъмнозелен копринен сюртук с фина кройка и бе сложил ръце на масата пред себе си. Стройна жена приблизително на неговата възраст стоеше до масата — беше облечена в рокля от фино изтъкана сива вълна, бродирана с бели цветя около деколтето. Поземленият владетел, лордът, предположи Мин. И неговата лейди. Провинциални благородници, много малко по-вещи за нещата по света дори от своите слуги и крепостни.
Пазачите ги отведоха пред масата на лорда и се смесиха със зрителите. Жената в сиво пристъпи напред и бръмченето стихна.
— Всички тук присъствате, за да чуете — обяви жената — правосъдието, което ще бъде въздадено днес от лорд Гарет Брин. — Значи не беше дамата на лорда. Трябваше да е някаква негова служителка. Гарет Брин? Доколкото Мин си спомняше, той беше капитан-генералът на гвардията на кралицата в Кемлин. Стига това да беше същият мъж. Тя стрелна с поглед Сюан, но последната беше забила очи в дъските на пода и не ги вдигаше. Който и да беше, въпросният Гарет Брин изглеждаше отегчен.