Но защо тогава не нейното лице беше това, което не можеше да излезе от ума му? Защо непрекъснато се улавяше, че мисли за две сини очи? Очи, които сякаш го предизвикваха да грабне меча си, уплашени и същевременно отказващи да се поддадат на страха. Мара Томанес. За нея бе повече от сигурен, че държи на думата си, дори никаква клетва да не беше дала.
— Ще ги върна аз — промърмори той. — Ще разбера защо тя наруши клетвата си.
— Както кажете, милорд — рече Каралин. — Мислех, че е подходяща да ви оправя спалнята. Села е вече малко старичка да тича нагоре-надолу по етажите да ви приготвя леглото.
Брин примигна. Какво? Ох. Доманката. Той поклати мълчаливо глава на глупостта на Каралин. Но нима той самият беше по-малко глупав? Та той беше тукашният господар. Трябваше да си остане тук, за да се грижи за поданиците си. Но пък Каралин се грижеше по-добре от него, и при това — от толкова време. Това, от което той разбираше, бяха лагери, войници и военни кампании, и да речем донякъде от дворцови интриги. Тя беше права. Трябваше да свали меча и тази глупава шапка и да остави Каралин да напише описанията им и…
Но вместо това той каза:
— Внимавай с Адмер Нем и роднините му. Ще се опитат да те измамят колкото могат.
— Както кажете, милорд. — Думите й бяха съвсем почтителни, но тонът й казваше „що не ходиш да учиш дядо си как се стрижат овце“. Той се подсмихва наум и побърза да излезе.
Къщата на имението беше стара и разраснала се ужасно — два плъзнали по дължина тухлени етажа с керемиден покрив, с помещения, добавяни непрекъснато от всяко ново поколение на рода Брин. Домът Брин бе притежавал тази земя — или по-скоро тя го бе притежавала — откакто преди хиляда години Андор се бе отцепил от руините на империята на Артур Ястребовото крило, и през всичкото това време беше изпращал синовете си да се сражават във войните на Андор. Той самият в повече войни нямаше да се сражава, а и за Дома Брин бе станало твърде късно. Твърде много войни и битки бяха записани в историята му. И той беше последната издънка. Нито жена имаше, нито син или щерка. Кръвната линия свършваше с него. Всички неща свършваха рано или късно. Въртеше се Колелото на Времето.
До оседланите си коне в застлания с камък двор пред къщата го чакаха двадесет мъже. Мъже, побелели повече и от него — тези поне, които все още имаха коса по главите. До един опитни воини, бивши конници, водачи на ескадрони или знаменосци, служили с него по едно или друго време. Джони Шаргин, някогашен старши знаменосец на гвардейците с превръзка на главата, бе начело, макар Брин да знаеше със сигурност, че дъщерите му бяха наредили на синовете си да го задържат на легло. Джони бе един от малцината, които имаха семейство, тук или някъде другаде. Повечето от тези мъже бяха предпочели да дойдат отново да служат на Гарет Брин, наместо да изпиват пенсиите си над сладки спомени от военните години, спомени, които никой друг освен някой колега ветеран не би седнал да слуша.
Всички бяха с мечове, препасани върху камизолите, а някои носеха и дълги пики, събирали с години прах по стените до тази заран. Зад всяко седло бе привързано навито на руло одеяло, дисагите бяха претъпкани с провизии, с окачено по едно котле или съдина, и пълни мехове, сякаш се канеха да тръгнат на истински боен поход, а не на едноседмична разходчица да догонят някакви си три женици, подпалили неволно един обор. Виждаха в това възможност да преживеят времената на младостта си или поне да си поиграят малко на война.
Той се зачуди дали същото бе размърдало и него самия. При всички случаи беше твърде стар, за да се втурне да гони две хубави очи на жена, която спокойно можеше да му бъде дъщеря. Или внучка. „Чак такъв глупак не съм“ — каза си той решително. Каралин можеше да уреди нещата по-добре, без той изобщо да излиза от дома си.
По широката, оградена с дъбове алея се появи препускащ конник. Ездачът дръпна юздите на дорестия кон и скочи от седлото още преди животното да е спряло. Леко залитна, но успя да опре юмрук на сърцето си, за да отдаде полагащата се воинска чест. Барим Хале, който бе служил при Брин като командир на ескадрон преди години, беше корав и жилав, с глава, заприличала на сбръчкано кожесто яйце, и рунтави бели вежди, които сякаш се мъчеха да запълнят липсата на друга растителност по главата му.
— За Кемлин ли привикваш старото, мой капитан-генерале? — попита той задъхано.
— Не — отвърна някак прекалено рязко Брин. — Ти какво си подгонил така, сякаш цялата конница на Кайриен е по петите ти? — Някои от другите коне зацвилиха, заразени от настроението на възбуденото животно на Хале.