— Стар глупак — промърмори той. Забеляза, че Барим се сепна, и добави: — Не беше за теб. За друг стар глупак става дума. — Всички тези неща вече не бяха негова работа. Освен да вземе решение на чия страна ще застане Домът Брин, когато настъпеше времето. Не че някой щеше много да се интересува, освен за да реши дали да го нападне, или не. Брин никога не бяха били голям Дом или с големи владения.
— Милорд? — Барим погледна мъжете, чакащи команда до конете си. — Смятате ли, че можете да имате нужда от мен, милорд?
Без дори да попита закъде и за какво. Не беше единственият, на когото спокойният селски живот бе дошъл до гуша.
— Догони ни, като се приготвиш. За начало ще тръгнем на юг, по пътя за Четиримата крале.
Барим отдаде чест и се отдалечи с коня си.
Брин се качи на седлото и посочи с десницата си напред, без да изрече нито дума. Мъжете поеха в колона по двама след него по дългата дъбова алея. Отговори искаше да получи той. Трябваше да хване тази Мара Томанес за врата и да я изтръска, отговори трябваше да получи.
Върховната лейди Алтейма въздъхна облекчено, след като портите на кралския палат на Андор се разтвориха и впрягът й пое напред. Не беше сигурна дали изобщо ще се отворят. Беше минало много време, докато приемат бележката й, и още толкова, докато се получи отговорът. Прислужницата й, слабичко девойче, наето тук, в Кемлин, се опули и едва не подскочи от възбуда, че наистина влиза в самия палат.
С рязък жест Алтейма отвори широкото си ветрило и се опита да се разхлади малко. Все още беше рано и жегата щеше да се усили още повече. И като си помислеше, че винаги бе смятала Андор за страна с прохладен климат! Тя припряно си преповтори наум още веднъж това, което се канеше да съобщи. Беше хубавичка жена — самата тя си знаеше точно колко е хубава — с големи кафяви очи, които можеха да заблудят човек, че е самата невинност, че дори е напълно безопасна. Знаеше си, че не е нито едното, нито другото, но много добре я устройваше другите да си мислят така за нея. Особено тук, и то в ден като този. Тази карета й беше струвала почти цялото злато, което бе успяла да отнесе със себе си, когато избяга от Тийр. Ако искаше да възстанови положението си, трябваха й властни приятели, а в Андор нямаше по-властна от жената, с която предстоеше да се срещне.
Каретата спря до един шадраван посред каменен вътрешен двор, ограден с колонада, и един слуга, облечен в червено-бяла ливрея, притича да отвори вратата. Алтейма едва погледна към двора и прислугата. Всичките й мисли се бяха съсредоточили върху предстоящата среща. Черната й коса се спускаше на вълни почти до кръста и под шапчицата със снежнобели перли, още перли покриваха гънките на роклята й от воднистозелена коприна. Беше се срещала с Мургейз веднъж, за кратко, преди пет години, по време на една нейна официална визита. Жена, излъчваща власт, сдържана и официална, както можеше да се очаква от една кралица, и внушаваща благоприличие, според андорските норми. Което означаваше известна превзетост. Слуховете, ширещи се из града, че си има любовник — мъж, когото, изглежда, хората не харесваха особено — не й отиваха много, разбира се. Но според това, което Алтейма си спомняше, официалната кройка на тоалета й — и преди всичко високото деколте — щяха да задоволят Мургейз.
Щом пантофките на Алтейма стъпиха на каменните плочи, Кара, слугинята, скочи и се зае усърдно да оправя гънките на роклята й. Докато Алтейма не затвори рязко ветрилото си и не удари с него момичето по китката. Кралският двор не беше най-подходящото място за подобно суетене. Кара — колко глупаво име впрочем — трепна, присви ударената си ръка и едва не се разплака.
Алтейма раздразнено присви устни. Момичето дори не знаеше как да реагира на подобни дребни жестове на укор. Просто се беше излъгала. Момичето нямаше да мине. Съвсем очевидно беше, че е неуко. Но една лейди трябваше да си има слугиня, особено ако държеше да се разграничи от масата бежанци, наводнили Андор. Беше видяла мъже и жени, трудещи се под жаркото слънце, дори просещи по улиците — и мнозина бяха с окъсани кайриенски благороднически облекла. Дори бе разпознала една-две бивши знатни дами сънароднички. Навярно трябваше да вземе някоя такава за слугиня. Та кой можеше да знае задълженията на личната прислуга по-добре от една бивша лейди? А след като бяха паднали дотам, че да изкарват прехраната си със собствените си ръце, при такава възможност щяха да подскочат от радост. Щеше да е забавно да си вземе някоя бивша „приятелка“ за слугиня. Но днес за такова нещо бе твърде късно. А една неука слугиня, местно селско момиче, подсказваше съвсем явно, че Алтейма е пред изчерпване на възможностите си — само на едно стъпало преди сама да падне до положението на просещите.