Но малко по малко и тази беда отшумя. Нинив не беше много сигурна как точно. Навярно приятната обстановка отвън, с която Елейн и Биргит се бяха примирили, някак се беше просмукала в тях, въпреки волята им. Навярно от цялата тази идиотщина, при която се стараеш да показваш приятелски усмивки, докато влагаш цялата си жлъч в думите, беше притъпила острите забележки. Но каквото и да беше, тя не можеше да се оплаче от резултата. Бавно, ден след ден, думите започнаха да съответстват на физиономиите и от време на време те дори изглеждаха объркани, спомняйки си много добре как се бяха държали. Никоя от двете не изрече и една дума за извинение естествено, към което Нинив прояви пълно разбиране. Дори да се беше държала понякога глупаво и злобно като тях, не искаше да го напомня на никого.
Децата също изиграха някаква роля за възстановяването на душевното равновесие на Елейн и Биргит, макар че всъщност всичко започна с грижите на Нинив за раните на мъжете в онзи първи ден по реката. Тя изнесе торбата си с билките и започна да приготвя лапи и мехлеми и да превързва раните. Някои от тези зейнали меса я ядосваха достатъчно, за да започне да Цери — болестите и нараняванията винаги я бяха ядосвали — и тя го направи, макар и само за най-тежките, при това много предпазливо. Изчезващите рани можеха да предизвикат излишни приказки сред хората, а Светлината само знаеше какво щеше да направи Нерес, ако разбереше, че има и Айез Седай на борда; най-вероятно щеше да прехвърли някой от хората си на брега на Амадиция през нощта и да се опита да предизвика арестуването им. Колкото до това, ако разберяха, някои от бежанците можеха просто да скочат през борда от страх.
При Юно например тя разтри щипещо масло от корен на мард по силно отеклото му рамо, размаза малко мехлем от церовно биле върху пресния прорез на лицето му — нямаше смисъл да хаби повече — и здраво уви главата му с превръзки, докато не можеше да си помръдне челюстта, след което го Изцери. Когато той изохка и се зачеса, тя му каза бодро:
— Не ми се дръж като бебе! Не мога да допусна, че малко болка ще притесни такъв голям и силен мъж като теб. И само да посмееш да пипнеш превръзките през следващите три дни, ще ти натикам в устата такова нещо, че цял живот няма да го забравиш.
Той бавно кимна и я изгледа така неуверено, че явно не разбираше какво му е направила. Дори и да се сетеше, след като свалеше бинтовете, с малко късмет никой друг нямаше да помни колко точно дълбока е била раната, а в главата му щеше да се намери достатъчно ум, за да си държи устата затворена.
След като бе започнала, съвсем естествено беше да продължи и с другите пътници. Малцина от бежанците бяха без подутини и драскотини, а някои от децата показваха признаци на треска или чръв. Тях тя можеше да Цери съвсем спокойно — децата винаги вдигаха олелия, дадеш ли им да гълтат нещо, което не е поне с вкус на мед. Дори и да кажеха на майка си, че са се почувствали странно, какво пък — децата винаги си измислят какви ли не щуротии.
С деца тя никога не беше се чувствала добре. Вярно, че искаше да роди бебетата на Лан. Поне част от нея. Децата можеха от едното нищо да забъркат големи каши. Те, изглежда, имаха навика да правят точно обратното на това, което им казваш, още щом им обърнеш гръб, само за да видят как ще реагираш. Въпреки това се улови, че гали нежно тъмната косица на едно момченце, не по-високо от кръста й, което я гледаше с широко отворени, хубави сини очи. Много приличаха на очите на Лан.
Елейн и Биргит скоро се присъединиха към нея, отначало само за да й помогнат в поддържането на ред, но постепенно и те започнаха да се залисват с децата. Странно, но Биргит не изглеждаше никак глупаво с по две три-четиригодишни дечица на коленете и цяла тумба други около нея, докато им пееше някаква глупава песничка за животни, които танцуват. А Елейн започна да раздава от една торба сладки червени бонбончета — Светлината само знаеше откъде ги беше намерила. Изобщо не изглеждаше гузна, когато Нинив я засече да пъха едно от тях в собствената си уста, а само се ухили, нежно извади пръста на едно момиченце от неговата уста и пъхна на мястото му друго бонбонче. Дечицата се смееха, сякаш едва сега си бяха спомнили какво е смях, и се гушеха в полите на Нинив, на Елейн и на Биргит също така обичливо, както в полите на майките си. Много трудно беше да поддържаш какъвто и да било конфликт при тези обстоятелства. Нинив дори не можа да си наложи да направи нещо повече, освен да изсумти, и то леко, когато Елейн отново се залови да изследва ай-дам насаме в каютата през втория ден — беше уверена повече от всякога, че гривната, нашийникът и каишката създават някаква странна форма на свързване. Нинив дори седна до нея веднъж-дваж. Самият вид на това отвратително нещо беше достатъчен, за да може да прегърне сайдар и в същото време да я слуша.