— Той е прав.
Явно беше, че не я вижда на сумрачно бледия здрач, нито пък Джюйлин, приклекнал до него.
— Той е контрабандист, но все пак си е платил за онези стоки. Нинив нямаше никакво право да му ги отнема.
— Проклетите права на една жена са такива, каквито тя каже, че са, да я вземат мътните — изсмя се Юно. — Така поне казват жените в Шиенар.
И изведнъж я видяха и млъкнаха. Както обикновено, умът им беше дошъл твърде късно. Юно се потърка по бузата, онази, на която нямаше белег. Същия ден той си беше махнал превръзката и бе разбрал какво са му направили. Стори й се, че изглежда смутен. Трудно беше да се разбере при бързо местещите си сенки, но лицата на другите двама като че ли бяха лишени от всякакво изражение.
Тя, разбира се, не им направи нищо, само мина мълчаливо покрай тях, подръпвайки здраво плитката си. Успя дори да слезе по стълбата. Елейн вече държеше железния диск; тъмната дървена кутия стоеше отворена на масата. Нинив вдигна жълтеникавата плочка с врязаната спяща жена — на пипане беше гладка и мека и изобщо не приличаше на нещо, с което можеш да стържеш по метал. На ръба на гнева, който тлееше в нея, сайдар се долавяше като топло сияние.
— Току-виж съм разбрала защо това нещо не ти позволява да прелееш нещо повече от баберки.
Ето как тя се озова в Сърцето на Камъка, преливайки поток на Дух в плочката, която в Тел-айеран-риод се оказа затъкната в кесийката на колана й. Както често се случваше в Света на сънищата, Елейн носеше тоалет, подходящ за дворцовата свита на майка й, от зелена коприна, извезана със златни нишки по деколтето, с огърлица и гривни със златни брънки и лунни камъчета, но Нинив се изненада като видя, че самата тя е облякла нещо не много по-различно, въпреки че косата й си беше на плитка — и то в естествения си цвят — вместо да пада свободно по раменете. Роклята й беше в бледосиньо и сребристо и макар да не беше срязана на гърдите толкова ниско, колкото роклите на Лука, все пак деколтето беше по-отворено, отколкото би предпочела. Все пак й хареса как единственото рубинче на сребърна верижка проблясва между гърдите й. На Егвийн нямаше да й е лесно да хока жена, облечена така. Не че хокането можеше да има нещо общо с въпроса защо се е облякла точно така, макар и несъзнателно.
И тя веднага разбра какво имаше предвид Елейн като твърдеше, че видът й си е бил съвсем добър: за себе си тя изглеждаше не по-различно от другата жена, която бе успяла някак да окачи усукания пръстен върху огърлицата. Елейн обаче й каза, че изглеждала… призрачно. Призрачно също така се усещаше и сайдар, с изключение на потока на Дух, който бе започнала да заприда още преди да заспи. Всичко останало изглеждаше изтъняло, дори вечно невидимата топлина на Верния извор изглеждаше приглушена. Гневът й си остана достатъчно силен, за да прелее. Макар раздразнението й от мъжете да заглъхна пред тази загадка, самата загадка сега я дразнеше; стремежът й да се ядоса, за да посрещне упреците на Егвийн, нямаше нищо общо; всъщност тя изобщо не се ядосваше, само бе малко кисела от лекия привкус на отвара от котешка папрат и стрит лист от мавиня на върха на езика й. И въпреки това създаването на едно-единствено пламъче, танцуващо из въздуха, нещо, което всяка новачка научаваше в самото начало, й се стори точно толкова трудно, колкото да преметне Лан през рамо. Пламъчето изглеждаше изтънено и мъждукащо дори за нея и скоро след като го привърза, то започна да гасне. След секунди съвсем се стопи.
— И двете? — каза Амис. Двете с Егвийн просто бяха там, от другата страна на Каландор, и двете в айилски поли, блузи и шалове. Добре поне че Егвийн не беше се отрупала с гердани и гривни. — Защо изглеждаш толкова странно, Нинив? Да не би да си се научила да идваш тук полубудна?
Нинив леко се сепна. Толкова мразеше да й се промъкват изневиделица.
— Егвийн, ти как… — почна тя и в същото време Елейн каза:
— Егвийн, не можем да разберем как ти…
Егвийн я прекъсна.
— Ранд и айилците спечелиха велика битка в Кайриен. — След което последва порой от думи, съдържащ всичко, което им беше разказала в сънищата им, от Самаил до срязаното сеанчанско копие. Всяка дума настъпваше предишната по петите и тя изрече всичко, гледайки ги много напрегнато, без да мига.
Нинив и Елейн се спогледаха объркано. Тя определено им беше разказала вече всичко това. Невъзможно беше да са си го въобразили, след като всяка дума съвпадаше. Дори Амис, чиято дълга бяла коса само подчертаваше не напълно айезседайската безвременност на лицето й, изглеждаше смаяна от словесния поток.
— Мат е убил Куладин? — възкликна в един момент Нинив. Това определено го нямаше в сънищата й. Казаното изобщо не отиваше на Мат. Да предвожда войници? Мат?