Имаше и още една разлика в тях, разлика, която Нинив смътно започваше да осъзнава. Макар всички, в това число и Мин, да бяха особено предпазливи на тази тема, никой не държеше в тайна факта, че двете са усмирени. Нинив можеше да усети тази липса. Може би заради това, че помещението беше пълно с жени, които могат да преливат, или заради самото знание, че са усмирени, но за първи път тя наистина осъзна наличието на тази способност у Елейн и другите. И отсъствието й при Сюан и Леане. Нещо беше отнето от тях, отрязано. Изглеждаше като рана. Навярно най-тежката рана, която една жена можеше да изстрада.
Облада я любопитство. Що за рана можеше да е това? Какво точно беше отрязано? Защо не се възползваше от това чакане и от раздразнението, което се просмукваше по изопнатите й нерви? Тя посегна към сайдар…
— Някой да ти е разрешил да преливаш тук, Посветена? — попита Шериам, а Нинив се сепна и бързичко пусна Верния извор.
Зеленооката Айез Седай поведе останалите обратно при разнородните столове, подредени по килима в полукръг, така че четирите стоящи жени да останат в центъра му. Те седнаха загледани в Нинив и доскорошните емоции се стопиха под айезседайското спокойствие. Нито едно от тези лишени от възраст лица не признаваше жегата, освен с по някоя капчица пот, избила по челата им. Най-сетне Аная изрече с изпълнен със сдържан укор глас:
— Дълго не беше с нас, дете. Каквото и да си научила през това време, явно доста си забравила.
Нинив се изчерви и приклекна в реверанс.
— Простете ми, Айез Седай. Не съм искала да си превишавам правата. — Надяваше се да вземат избилата червенина по лицето й за проява на срам. Тя наистина беше прекарала дълго време далеч от тях. Само допреди ден тя беше раздавала заповеди и хората подскачаха, когато заговореше. Сега се очакваше от нея да подскача. Унизително.
— Разказвате интересна… историйка. — Карлиня очевидно не им беше повярвала много. Бялата сестра повъртя сребърната стрела на Биргит в нежните си ръце. — И сте придобили доста странни вещи.
— Панархеса Аматера ни даде много дарове, Айез Седай — каза Елейн. — Тя, изглежда, смята, че сме й спасили трона.
Гладкото лице на Карлиня се изопна.
— Идвате с обезпокоителни вести — каза Шериам. — И с някои обезпокоителни… неща. — Леко скосените й очи пробягаха към масата и се спряха на сребърния ай-дам, след което се върнаха, за да се приковат отново върху Елейн и Нинив. След като научеха какво е то и за какво служи, повечето Айез Седай гледаха на него като на червена пепелянка.
— Ако това нещо прави каквото твърдят децата — рече разсеяно Морврин, — ще трябва да го проучим. А ако Елейн наистина вярва, че може да сътвори тер-ангреал… — Кафявата сестра поклати глава. Същинското й внимание обаче бе съсредоточено върху плоския каменен пръстен, целия осеян с точици и прошарен в червено, синьо и кафяво, който държеше в шепата си. Другите два тер-ангреала лежаха в широкия й скут. — Казвате, че сте го получили от Верин Седай? Как се е получило така, че никой не ни е казвал за него преди? — Последното беше насочено не към Нинив или Елейн, а към Сюан.
Сюан се намръщи, но не така свирепо, както я помнеше Нинив. Сега в погледа й се четеше известна нерешителност, както и в гласа й, сякаш си даваше сметка, че говори пред жени, които стоят по-горе от нея. Това бе още една промяна, с която Нинив още не можеше да свикне.
— Верин никога не ми е казвала за него. Аз също много бих искала да й задам няколко въпроса.
— А аз имам въпроси за ето това. — Светлокафеникавото лице на Миреле потъмня, щом тя разгърна един твърде познат документ — защо ли изобщо го бяха запазили? — и зачете на глас. — „Вършеното от приносителя е по моя заповед и от мое име. Подчини се и пази мълчание по мое нареждане. Сюан Санче, Пазителка на Печатите, Пламък на Тар Валон, Амирлински трон.“ — Тя смачка в юмрука си хартията с печата. — Едва ли е най-подходящото да се даде в ръцете на Посветени.
— Тогава не знаех на кого мога да се доверя — отвърна спокойно Сюан. Шестте Айез Седай се взряха в нея. — Тогава беше в правомощията ми. — Шестте Айез Седай не мигаха. В гласа й се прокрадна нотка на отчаяна молба. — Не можете да ми държите сметка за неща, които е трябвало да сторя, когато имах пълното право да ги сторя. Започне ли лодката да потъва, запълваш дупката с каквото ти попадне подръка.