— Да — съгласи се Шериам. — И при това трябва да изтеглим повечето средства. Всеки ден гърлата за хранене и гърбовете за обличане стават все повече, тук и къде ли не още.
Елейн кимна снизходително, сякаш нямаше бездруго да изтеглят парите каквото и да им отговореше, но Нинив изчака равнодушно. Златото, пълномощията и дори тер-ангреалите бяха само малка част от всичко.
— Колкото до останалото — продължи Шериам, — ние се разбрахме, че сте напуснали Кулата по заповед, макар и погрешна, и не можем да ви държим отговорни за това. Сега, след като се върнахте при нас живи и здрави, ще подновим учението ви.
Нинив само издиша бавно. Не беше много повече от това, което вече очакваше, след като започнаха разпитите. Не че й харесваше, но най-после никой нямаше да може да я обвини, че е избухлива. Не и след като подобно обвинение нямаше да помогне с нищо.
Елейн обаче избухна с рязкото:
— Но!…
И толкова, защото Шериам я прекъсна още по-рязко.
— Ще подновите учението си. И двете сте много силни, но все още не сте Айез Седай. — Зелените очи ги изгледаха, докато не се увериха, че са го схванали, а после тя отново заговори, с малко по-умерен тон. По-умерен, но все още достатъчно твърд. — Завърнахте се при нас и макар Салидар да не е Бялата кула, трябва да приемете, че е точно това. Ако може да се съди по разказаното от вас в последния час, все още имате много да ни разкажете. — Нинив затаи дъх, но очите на Шериам се плъзнаха към ай-дам. — Жалко, че не сте довели с вас онази сеанчанка. Виж, това наистина трябваше да направите. — Неизвестно защо Елейн поруменя и в същото време ги погледна ядосана. Колкото до Нинив, тя изпита облекчение, че стана дума само за сеанчанката. — Но на едни Посветени не може да се вмени във вина това, че не могат да мислят като Айез Седай — продължи Шериам. — Сюан и Леане ще имат много въпроси към вас. Ще им съдействате най-пълно и ще отговаряте на въпросите им възможно най-подробно. Вярвам, че не се налага да ви напомням, че не трябва да се възползвате от сегашното им положение. Някои Посветени и дори част от новачките си бяха въобразили, че могат да ги винят за определени събития и дори да поемат наказанието им в свои ръце. — Кроткият й тон стана ледено стоманен. — Тези млади жени сега ужасно съжаляват за постъпките си. Нужно ли е да казвам повече?
Нинив не успя да изпревари Елейн в усилието си да я увери, че не е нужно. Което ще рече, че двете едва не започнаха да заекват в бързината да го изрекат. Нинив не беше си и помисляла да приписва вина на някого — според нея виновни бяха всички Айез Седай вкупом, — но никак не искаше Шериам да й се ядоса. Осъзнаването на този факт само я вкисна още повече. Волните дни наистина бяха отминали безвъзвратно.
— Добре. Сега можете да си вземете накитите, които ви е дала панархесата, както и стрелата — когато ни остане повечко време, ще трябва да ми обясните защо ви е направила точно такъв подарък — и да си вървите. Една от Посветените ще ви намери място за спане. С подходящите рокли сигурно ще е по-трудно, но ще се намерят. Очаквам от вас да оставите… приключенията… зад гърба си и кротко да заемете полагащите ви се места. — Ясна, макар и неизречена, беше заканата, че ако не ги заемат кротко, ще си имат разправии. Шериам кимна доволна, след като се увери, че са я разбрали.
Беонин не беше обелила и една дума, откакто бяха свалили паравана на сайдар, но докато Нинив и Елейн приклякаха чинно, Сивата сестра се надигна и пристъпи до масата, на която бяха подредени нещата им.
— А това? — попита тя с тежкия си тарабонски акцент, като отви бялата кърпа, покриваща печата на затвора на Тъмния. Колкото и необичайно да беше, големите й синьо-сиви очи този път изглеждаха повече сърдити, отколкото изненадани. — Никакви ли въпроси повече няма да има за това? Всички ли сте решили да не му обръщаме внимание? — Черно-белият диск лежеше кротко до кожената кесия, разчупен на повече от дузина парчета, събрани едно до друго колкото се може по-старателно.
— Когато го прибрахме в кесията, беше цял. — Нинив облиза пресъхналите си устни. Колкото да бяха отбягвали очите й покриващата го кърпа преди, толкова сега не можеха да се откъснат от печата. Леане се беше подсмихнала, когато видя червената дреха, увита около това нещо, и беше казала… Не, не можеше да избяга от него, дори в ума си! — Защо да полагаме някакви специални грижи за него? Та това е куендияр!
— Ние дори не го поглеждахме — каза без дъх Елейн, — нито го докосвахме, освен когато се налагаше. Толкова гадно и зло беше на пипане. — Вече не беше. Карлиня ги беше накарала да хванат по едно от късчетата и да й опишат за какво усещане за зло изобщо става дума.