Юно се намръщи — окото му пробяга към Елейн и Нинив, после бавно кимна.
— По-добра работа нямам. Ще питам останалите.
Брин го потупа по рамото.
— Много добре. А вие, Том Мерилин? — При появата му Тим се беше полуизвърнал, дърпаше мустаци и гледаше в пода, сякаш искаше да си скрие лицето. Сега обаче посрещна погледа на Брин също толкова предизвикателно. — Познавах някога един с име като вашето — каза Брин. — Много опитен играч в една определена игра.
— Аз някога познавах един, които много приличаше на вас — отвърна Том. — Много се мъчеше да ме окове във вериги. Мисля, че ако беше успял да ме хване, нямаше да се поколебае да ми отреже главата.
— Отдавна ще да е било, нали? Странни неща вършат понякога мъжете, особено заради жени. — Брин хвърли поглед към Сюан и поклати глава. — Бихте ли дошли с мен за една игра на камъчета, господин Мерилин? Понякога ми се дощява да срещна човек, който познава много добре играта, така, както се играе в по-висшите кръгове.
Рунтавите бели вежди на Том се смъкнали почти като на Юно, но той не отмести очи от Брин.
— Може и да изиграя една-две игри — отвърна след дълго мълчание той, — след като разбера какви са залозите. Както навярно разбирате, нямам намерение да прекарам цял живот в игра на камъчета с вас. А и не обичам вече да се задържам твърде дълго на едно място. Петите ме засърбяват.
— Стига да не ви засърбят по средата на някоя съдбоносна игра — каза Брин сухо. — Двамата, елате с мен. И не очаквайте да спите много. Всичко тук триона да се свърши вчера, освен онова, което е трябвало да се свърши преди седмица. — Той отново замълча и погледна Сюан. — Ризите, които ми върнаха днес, изобщо не са чисти. — След което поведе Том и Юно нанякъде, а Сюан го нагледа свирепо в гръб, след което отмести погледа си към Мин. Мин отвърна с гримаса и забърза където се беше скрила Леане.
Последната размяна на реплики Нинив изобщо не разбра — както и нахалството на тези мъже, които се въобразяваха, че могат да си говорят, без тя да разбира почти нищо.
— Добре че няма нужда от ловец на крадци — каза Джюйлин и изгледа Сюан накриво и с явно притеснение. Още не се беше отърсил от смайването, когато бе чул името й. Нинив не беше сигурна дали е схванал, че е усмирена и не е повече Амирлински трон. — Така ще мога да си седя тук и да си говоря с този и онзи. Доста хора забелязах тук, които биха си развързали езиците след някоя халба ейл.
— Той всъщност не ме и забеляза дори — отрони невярващо Елейн. — Все ми е едно какви са неприятностите между него и майка ми, но той просто няма право… Нищо, с лорд Гарет Брин ще се заема по-късно. Трябва да поговоря с Мин, Нинив. — И тръгна към кухнята.
Нинив понечи да я последва — Мин можеше да й даде няколко ясни отговора, — но Сюан я стисна за ръката с желязна хватка.
Онази Сюан Санче, която само допреди малко беше склонила глава пред шестте Айез Седай, вече я нямаше. Никой тук не носеше шала. Тя не повиши глас — нямаше нужда — но така изгледа Джюйлин, че той подскочи.
— Внимавай какви въпроси ще задаваш, хващачо на крадци, че да не се намериш изкормен за продан. — Студените сини очи се извърнаха към Биргит и Мариган. Мариган сви устни, сякаш беше вкусила нещо много кисело, и дори Биргит примигна. — А вие двете намерете Посветената Теодрин и я помолете да ви намери място за спане. Тези деца, струва ми се, отдавна трябва да са в леглото. Е? Размърдайте се де! — Преди да са направили и една стъпка — а Биргит се раздвижи не по-бавно от Мариган, че дори и по-бързо — тя се нахвърли на Нинив. — Към теб имам въпроси. Казано ти беше да сътрудничиш и те съветвам да го направиш, ако знаеш кое е добре за теб.
Все едно че я беше помела вихрушка. Преди Нинив да се усети, Сюан вече я тикаше по едни паянтови стълби със скован от груби дъски парапет, после я подкара по коридор с груб дъсчен под и я натика в една стаичка с две тесни легла, вградени в едната стена едно над друго. Сюан зае единствения стол и и даде знак да седне на долното легло. Нинив предпочете да остане права, ако не за друго, само за да покаже, че няма да търпи да я бутат. В стаичката нямаше почти нищо друго. Умивалник с парче тухла, подпряло единия крак, очукана кана и леген. Няколко рокли, висящи на окачалките зад вратата, и нещо като голям денк, напъхан в единия ъгъл. Тя самата бе паднала много ниско за един ден, но Сюан беше паднала много повече, отколкото можеше да си представи. Нищо че очите й си бяха останали същите.
Сюан изсумтя.
— Какво пък, тъкмо ще ти отива, момиченце. Пръстена. Той няма нужда от преливане, така ли?