Добре поне, че керваните с фургони, пълни със зърно, бяха започнали да пристигат от Тийр почти редовно. Изгладнелите хора можеха да се разбунтуват. Съжаляваше, че не може просто да се зарадва, че вече не са толкова гладни, но просто беше така и толкова. Разбойниците бяха намалели. И гражданската война все още не беше се подновила. Все още. Все добри вести. Трябваше да се увери, че нещата ще останат в това положение, преди да може да напусне. Сто неща го чакаха още за оправяне преди да може да тръгне срещу Самаил. Само Руарк и Баел бяха останали от вождовете, на които можеше искрено да се довери — онези, които бяха дошли с него от Руйдийн. Но ако в похода към Тийр не можеше да се разчита на другите четири клана, присъединили се накрая, можеше ли да разчита на тях, оставяйки ги в Кайриен? Индириан и останалите го бяха признали за Кар-а-карн, но го познаваха също толкова малко, колкото той тях. Писмото, което бе получил тази заран, можеше да създаде проблеми. Берелайн, Първата на Майен, се намираше едва на неколкостотин миля южно от града, тръгнала да се присъедини към него с малка войска; представа нямаше как е успяла да прекоси Тийр. Странно, но в писмото си тя го питаше дали Перин е с него. Несъмнено се беше уплашила, че Ранд може да забрави мъничката й държава, ако тя не му напомни. Сигурно щеше да е почти удоволствие да погледа как се счепква с кайриенците — последната от дългата поредица Първи, успели да попречат на Тийр да погълне страната им с помощта на Играта на Домове. Навярно ако тук й възложеше да отговаря за… Мейлан и другите тайренци щеше да отведе със себе си, когато му дойдеше времето. Ако изобщо дойдеше.
Всичко това с нищо не беше по-добро от другото, което го чакаше вътре. Той изтръска пепелта от лулата си и стъпка последните искри. Нямаше нужда да рискува с огън в градината — щеше да пламне като факел. Сушата. Неестественият климат. Усети се, че ръмжи тихо. Първо — да свърши това, по което можеше да направи нещо. Ранд с мъка свали гримасата от лицето си и влезе вътре.
Ашмодеан, облечен по-изящно и от най-префинения лорд, със стелещи се на вълни дантели около яката, подрънкваше нежна, утешителна мелодия. Другите седящи в стаята се занадигаха тежко от столовете си при появата на Ранд и отново насядаха след рязкото му махване с ръка. Мейлан, Ториан и Араком заемаха резбованите позлатени столове от едната страна на килима с тъмночервени и златни шарки, всеки с по един млад тайренски лорд зад себе си, точно срещу кайриенците от другата страна. Добрайн и Марингил също бяха с по един млад лорд зад гърба си — всички с обръснати над челото и напудрени глава като Добрайн. Селанде стоеше до рамото на Колавер и се разтрепера, когато Ранд я погледна.
Той овладя лицето си, напиращо да се сгърчи от неприязън, и закрачи по килима към своя стол. Столът сам по себе си беше достатъчна причина да се сдържа с усилие. Беше му подарен от Колавер и другите двама, решили, че отговаря на тайренския стил. Смятаха, че би трябвало да му харесва крещящата тайренска безвкусица — нали все пак той управляваше Тийр и беше пратил при тях тайренците. Придържаха го изваяни Дракони, лъснали в червено и златно. С едри рубини вместо очи. Безброй майстори сигурно бяха изкарали безсънни нощи след неговото идване, за да направят това нещо. Седнал на него, се чувстваше като глупак. Междувременно музиката на Ашмодеан се промени и сега звучеше някак величаво, като триумфален марш.
И все пак от тези тъмни кайриенски очи, гледащи го напрегнато, навяваше угриженост. Притеснение, отразяващо се и в тайренските погледи. Имаше го и преди да излезе навън. Може би в опита си да му се подмажат бяха направили грешка, за която едва сега си даваха сметка. Всички се бяха мъчили да забравят кой е той, престрували се бяха, че е само някакъв млад владетел, който ги е покорил, с когото могат да се справят и когато могат да манипулират. Но този стол — този трон — сега изтъкваше пред тях кой и какво наистина представлява той.
— Придвижват ли се войниците по график, лорд Добрайн? — Веднага щом отвори уста, арфата заглъхна и Ашмодеан се захвана да я почиства.