Егвийн се обучаваше с няколко от Мъдрите — на какво точно, Ранд не знаеше, въпреки че подозираше и беше почти сигурен, че е нещо свързано със сънища. По този въпрос Егвийн, както и Мъдрите, бяха твърде сдържани — но тя се бе обучавала и в Бялата кула. Беше станала една от Посветените, на път да бъде издигната в ранг на пълноправна Айез Седай. И междувременно се представяше, тук, както и в Тийр, за пълна Айез Седай. Понякога той я дразнеше заради това; тя обаче не приемаше с лекота шегите му.
— Фургоните скоро ще бъдат готови да потеглят за Тар Валон — заяви Моарейн. Гласът й беше мелодичен и кристален.
— Осигурете им силна охрана — отвърна Ранд. — Инак Кадийр сигурно не ще може да ги откара дотам, докъдето искаш. — Той отново се извърна към прозорците и погледна навън, замислен за Кадийр. — Не съм ти потрябвал, за да ти стисна ръката или за да ми поискаш разрешение да ги отпращаш.
Изведнъж нещо като че ли го шибна между плешките, нещо, което страшно приличаше на шибване с пръчка; само лекото настръхване на кожата му, съвсем неуместно в тази жега, му подсказа, че една от жените е преляла.
Той бързо се извърна срещу тях, посегна към сайдин и се изпълни с Единствената сила. Силата се усещаше като самия живот, забушувал в него, сякаш стана десет, сто пъти по-жив. Покварата на Тъмния също го изпълни — смърт и развала, като личинки, запълзели в устата му. Беше порой, заплашващ да го помете, ревящ прилив, срещу който трябваше всеки миг да упорства, за да се задържи. Беше вече почти привикнал да го удържа и в същото време чувстваше, че никога няма да привикне. Искаше му се да задържи сладостта на сайдин в себе си завинаги и същевременно искаше да повърне. И през цялото време потопът се мъчеше да го залее.
Покварата един ден щеше да го влуди, стига Силата да не го убиеше преди това — двете бяха в надпревара. Лудостта бе орисията на всеки преливащ мъж още от дните на Разрушението на света, от деня, в който Луз Терин Теламон, Дракона, и неговите Сто етаири бяха запечатали затвора на Тъмния в Шайол Гул. Последният ответен удар при това запечатване бе покварил мъжката половина на Верния извор и мъжете, можещи да преливат, полуделите мъже, които бяха преливали, бяха разкъсали света.
Той се изпълни със Силата… но не можеше да разбере коя от жените го бе направили. И двете го гледаха така, сякаш бяха захапали буца масло, която не можеше да се стопи в устата им, всяка беше вдигнала леко едната си вежда по един и същи начин и го гледаха питащо, с лека насмешка. Едната или и двете можеха в този миг да са прегърнали женската половина на Извора, а той така и нямаше да може да го разбере.
Разбира се, шибването с пръчка между плешките не беше в стила на Моарейн. Тя намираше по-други средства да го порицае, по-неявни, но накрая все се оказваха по-болезнени. Но макар вече да бе сигурен, че трябва да е била Егвийн, Ранд не направи нищо. „Доказателство.“ Мисълта се плъзна по прозрачния купол на Празнотата; той самият се рееше отвътре, сред празното, далеч от мисъл и чувство, дори от собствения си прилив на гняв. „Нищо няма да сторя преди да имам доказателство. Няма да се оставя да ме ръчкат с остен този път.“ Тя не бе онази Егвийн, с която бе отрасъл. Откакто Моарейн я бе отвела, се бе превърнала в част от Кулата. Пак Моарейн. Винаги Моарейн. Понякога страшно му се дощяваше да се отърве от Моарейн. „Само понякога ли?“
Той съсредоточи поглед върху нея.
— Какво искаш от мен? — Гласът му прозвуча хладно дори в собствените му уши. Силата продължаваше да бушува в него. Егвийн му беше казала веднъж, че за жена докосването до сайдар, женската половина на Извора, било като прегръдка. Докато за един мъж то винаги бе като безмилостна битка. — И не ми споменавай пак за някакви си фургони, сестричке. Обикновено разбирам какво си имала предвид дълго след като е станало.
Айез Седай го изгледа навъсено. Нищо чудно. Определено не беше свикнала някой да се обръща така към нея, дори този някой да беше Преродения Дракон. Той самият не беше сигурен откъде му беше хрумнало това „сестричке“. Напоследък думите като че ли сами изскачаха в главата му. Смътни признаци на лудостта навярно. Понякога нощем лежеше буден чак до ранните часове на утрото, загрижен за тези неща. Вътре в Празнотата тази тревога изглеждаше някак чужда.
— Трябва да поговорим насаме — Тя изгледа хладно свирача на арфа.
Джайсин Натаил, както се наричаше той тук, лежеше полуизтегнат върху възглавнички до една от стените без прозорци и тихо свиреше. Горната извита част на инструмента бе гравирана и позлатена в подобие на съществата по ръцете на Ранд. Дракони — така ги наричаха айилците. Ранд имаше смътни подозрения откъде може да е намерил Натаил този инструмент със странна украса. Мъжът беше тъмнокос, на средна възраст и можеше да се сметне за по-висок от повечето мъже дори тук, в Айилската пустош. Палтото и панталоните му бяха от синя коприна, подходящо облекло за кралски двор, с грижливо извезани със златни нишки висока яка и маншети, всичко закопчано и завързано с ширити въпреки непосилната жега. Фините дрехи изглеждаха не на място до веселчунския плащ, проснат на пода. Съвършено изрядно и чисто наметало, ала покрито със стотици кръпки с почти толкова различни цветове, всички пришити така, че да се развяват и при най-слабия полъх, то го обозначаваше като артист, жонгльор и акробат, музикант и разказвач на приказки, пътуващ от село на село. Определено не и човек, комуто подобава да се облича в коприна. Човекът обаче беше суетен. И изглеждаше напълно погълнат от музиката, излизаща изпод пръстите му.