Ранд въздъхна. Не беше начинът, който той би избрал или можеше да си позволи, но сигурно щеше да подейства. Или пък само щеше да направи Колавер и останалите още по-потайни. Авиенда можеше и да не се страхува от отмъщение — всъщност той щеше да се изненада, ако изобщо й беше хрумвало за такова нещо — но една жена, заемаща Висшия трон на могъща фамилия, не беше като някоя млада благородничка с по-нисък ранг. Какъвто и да беше резултатът за него, Авиенда като нищо можеха да я нападнат в някоя тъмна уличка и да й го върнат десетократно за това, което бе причинила на Колавер, ако не я сполетеше и нещо по-лошо.
— Следващия път ме остави да оправям нещата по свой начин. Все пак аз съм Кар-а-карн, не забравяй.
— Имаш пяна от бръсненето по ухото, Ранд ал-Тор.
Той измърмори под нос, вдигна кърпата и изрева: „Влез!“, когато на вратата се потропа.
Ашмодеан влезе — с кремава дантела по врата и маншетите на черното си палто, — преметнал ни гръб калъфа на арфата и с меч, провиснал на бедрото. По хладното му лице човек можеше да си помисли, че навън е зима, но тъмните му очи гледаха нащрек.
— Какво искаш, Натаил? — сопна му се Ранд. — Снощи ти дадох указания.
Ашмодеан облиза устни и за миг извърна очи към Авиенда, която го гледаше намръщено.
— Мъдри указания. Предполагам, че мога да науча нещо за теб, ако остана тук и се оглеждам и ослушвам, но всички тази заран говорят за снощните писъци от покоите на лейди Колавер. Разправят, че те била разсърдила, макар че никой не знае точно как. Тази несигурност кара всички да стъпват на пръсти. Съмнявам се, че някой ще се осмели дори да издиша през следващите няколко дни, без да се замисли как би могло да се изтълкува това. — Физиономията на Авиенда изобразяваше несъкрушимо задоволство.
— Значи искаш да дойдеш с мен? — каза тихо Ранд. — Искаш да бъдеш зад гърба ми, когато се изправя срещу Рахвин?
— Какво по-добро място за барда на лорд Дракона? Но по-важното е, че така ще остана под окото ти. За да мога да ти докажа верността си. Не съм силен. — Гримасата на Ашмодеан изглеждаше съвсем естествена за всеки мъж, който би направил такова признание, но за миг Ранд долови сайдин, изпълнил другия мъж, усети покварата, изкривила устните на Ашмодеан. Само за миг, но предостатъчно, за да може да прецени. Ако Ашмодеан бе привлякъл всичко, на което е способен, трудно би могъл да се сравни дори с някоя Мъдра, боравеща със Силата. — Не съм силен, но навярно с нещо малко ще мога да ти помогна.
Ранд съжали, че не може да види заслона, изтъкан от Ланфеар. Тя беше казала, че с времето тъканта му ще отслабне и ще се разсипе, но Ашмодеан като че ли все още не можеше да прелее по-силно от онова, което бе по силите му в първия ден, когато падна в ръцете на Ранд. Навярно беше излъгала, за да даде на Ашмодеан фалшиви надежди и да накара Ранд да повярва, че мъжът ще си възвърне достатъчно сила, за да може да го научи на по-могъщи неща от това, на което го учеше сега. „Напълно би й подхождало.“ Поколеба се дали това е негова мисъл, или на Луз Терин, но беше сигурен, че е вярна.
Дългото му мълчание накара Ашмодеан отново да оближе устни.
— Един-два дни тук ще са без значение. Дотогава ти или ще се върнеш, или ще си загинал. Позволи ми да докажа верността си. Навярно ще мога да направя нещо. Песъчинка повече тежест на твоята страна може да наклони везните. — Сайдин отново се изля в него, само за миг. Ранд усети напрягане, но все пак потокът беше немощен. — Знаеш избора ми. Стиснал съм този чим трева на самия ръб на пропастта и се моля да удържи още някой и друг туптеж на сърцето. Ако се провалиш, чака ме нещо по-лошо и от смърт. Трябва да се погрижа да победиш и да живееш. — Той внезапно погледна към Авиенда, сякаш осъзнал, че може би е изприказвал твърде много. Изсмя се кухо. — Иначе как ще мога да съставя песните в прослава на лорд Дракона? Един бард трябва да има нещо подръка, с което да работи. — Топлината никога не засягаше Ашмодеан — хитрина на ума, твърдеше той, не на Силата — но сега по челото му затекоха едри капки пот.
Да го държи под око или да го остави зад себе си? За да побегне сигурно, търсейки си убежище, когато започнеше да се чуди какво е станало в Кемлин. Ашмодеан щеше да си остане този, който е, докато умре и се прероди отново, а може би и след това.
— Под очите ми — каза тихо Ранд. — И само да заподозра, че не ми харесва там, където пада песъчинката…
— Подлагам верността си на милостта на лорд Дракона — промърмори Ашмодеан и се поклони. — С позволение на лорд Дракона ще изчакам отвън.
След като мъжът излезе, отстъпвайки заднишком с поклони. Ранд се огледа из стаята. Мечът му лежеше върху позлатения скрин до леглото, с увития около ножницата и сеанчанското копие колан с токата с Дракона. Днешното убийство нямаше да е със стомана, не и от негова страна. Той опипа джоба си и усети с пръстите си твърдите очертания на дребния дебел мъж с меча — това беше единственият меч, който щеше да му трябва днес. За мис размисли дали да не се „плъзне“ до Тийр, за да си вземе Каландор, или дори до Руйдийн, за онова, което беше скрито там. С което и да е от двете можеше да унищожи Рахвин пред онзи да е усетил, че се е появил. А също така можеше да унищожи и цял Кемлин. Но дали можеше да се довери на самия себе си? Толкова мощ. Толкова Единствена сила. Сайдин висеше ето там, на самия предел на видимостта. Покварата сякаш бе станала част от самия него. Гневът се просмукваше под повърхността, към Рахвин. Към самия него. Ако този гняв избухнеше на воля, докато той държеше дори Каландор… Какво щеше да направи? Щеше да е непобедим. С онова, другото, можеше да се „плъзне“ чак до Шайол Гул, можеше да сложи край на всичко, да се свърши, все едно по кой начин. Все едно. Не. В това не беше сам. Не можеше да си позволи нищо друго освен победа.