Наследена още от времето, когато Домът Дамодред бе притежавал Слънчевия трон, изящната осанка на Моарейн му се стори по-царствена от всякога. Дори присъствието на „Джайсин Натаил“ не можа да смути кралското й величие, но изненадващо, тя дари Мат с топла усмивка.
— Значи и ти идваш, Мат? Научѝ се да вярваш на Шарката. Не си губи повече живота в напразни усилия да промениш това, което не може да се промени. — Ако можеше да се съди по физиономията на Мат, той като че ли вече съжаляваше, че изобщо е тук, но Айез Седай извърна погледа си от него без следа от притеснение. — За теб са, Ранд.
— Още писма? — каза той. Едното носеше неговото име, изписано с елегантен женски почерк, който той разпозна моментално. — От теб, Моарейн? — Другото бе за Том Мерилин. И двете бяха запечатани с бял восък, явно с нейния пръстен с Великата змия, с впечатания образ на змията, захапала опашката си. — Защо е трябвало да ми пишеш писмо? И запечатано при това? Ти никога не си се бояла да кажеш това, което искаш да ми кажеш, в лицето. Ако и да го забравям, Авиенда ми напомня от време на време, че съм само от плът и кръв.
— Ти много си се променил в сравнение с онова момче, което срещнах пред хана „Виноструй“. — Гласът й беше като тихо кънтяща сребърна камбанка. — Едва ли си същият. Моля се само дано да си се променил достатъчно.
Егвийн промърмори нещо много тихо. На Ранд му се стори, че беше: „Аз пък се моля дано да не се е променил чак толкова.“ Тя гледаше намръщено писмата, сякаш също се чудеше какво има в тях. Както и Авиенда.
Моарейн продължи по-бодро, можеше да се каже — дори енергично.
— Печатите предполагат уединение. В това писмо има неща, над които бих желала да помислиш. Не сега; когато имаш време да помислиш. Колкото до писмото за Том, не знам по-безопасни ръце от твоите, на които да го дам. Предай му го, когато го срещнеш. А сега, има нещо, което трябва да видиш при кейовете.
— При кейовете? — възкликна Ранд. — Моарейн, точно тази сутрин нямам никакво време за…
Но тя вече беше закрачила по коридора, уверена, че ще я последва.
— Приготвила съм коне. Дори и за теб, Мат, просто за всеки случай. — Егвийн се поколеба само за миг и тръгна след нея.
Ранд отвори уста да извика на Моарейн да се върне. Беше се заклела да му се подчинява. Каквото и да имаше да му показва, можеше да го види и някой друг ден.
— Един час повече, има ли разлика? — промърмори Мат. Май наистина премисляше решението си.
— Само ще ти е от полза да те видят тази заран — каза Ашмодеан. — Така Рахвин би могъл да го разбере едва когато се случи. Ако има някакви подозрения — ако има свои шпиони, които да са подслушвали зад ключалките — това може да ги приспи днес.
Ранд погледна Авиенда.
— И ти ли ме съветваш да отложим?
— Съветвам те да послушаш Моарейн Седай. Само глупците пренебрегват Айез Седай.
— Какво толкова може да има на пристанището, че да е по-важно от Рахвин? — изръмжа той и поклати глава. В Две реки имаше една поговорка. Не че някой се осмеляваше да я изрече, когато някоя жена ще чуе. „Създателят е направил жените да радват окото и да смущават ума.“ Поне в едното Айез Седай определено не бяха изключение. — Един час.
Слънцето все още не беше се издигнало достатъчно високо, за да отмести дългата сянка от крепостната стена от каменния пристан, на които бяха подредени фургоните на Кадийр, но въпреки това той бършеше потното си лице с голяма кърпа. Жегата беше само една от причините да се поти така обилно. Високите сиви стени, протягащи се навътре в реката от двете страни на редицата кейове, превръщаха пристана в задушна кутия и той самият бе напъхан вътре. Нищо друго нямаше тук, освен широки зърнени баржи с тъпи носове и други такива, закотвени сред реката и чакащи ред за разтоварване. Беше обмислял дали да не се промъкне на някоя от тях, но така щеше да изостави повече от останалото му имущество. Въпреки това, ако можеше да се убеди, че мудното тътрене по течението на реката ще го отведе до нещо друго, вместо до смъртта, щеше да го направи. Ланфеар не беше се връщала повече в сънищата му, но той все още носеше белезите от изгорено по гърдите си, за да му напомнят заповедите й, Само мисълта, че би могъл да не се подчини на една от Избраните, го накара да потръпне въпреки горещата пот, стичаща се по лицето му.