Да можеше само да знае на кого да се довери! В известен смисъл бе възможно да се довери на който и да е съмишленик — Мраколюбец. Но последните двама от неговите колари, положили клетвите, бяха изчезнали преди два дни, най-вероятно на някоя от баржите. Все още не знаеше коя айилка бе пъхнала онази бележка под вратата на фургона му — „Ти не си сам сред чужди. Пътят е избран.“ — въпреки че прехвърляше няколко възможности в главата си. По кейовете се мяркаха почти толкова айилци, колкото и докери, дошли да погледат реката; някои от тези лица беше виждал твърде често, за да е обяснимо, и неколцина от тях го бяха поглеждали на свой ред преценяващо. Няколко кайриенци също така, както и един тайренски лорд. Това само по себе си не означаваше нищо, разбира се, но ако можеше да намери няколко души, с които да…
При една от портите се появи група конници, с Моарейн и Ранд ал-Тор в челото, заедно със Стражника на Айез Седай, и поеха покрай колите, откарващи чувалите със зърно. Вълна от радостни възгласи ги спохождаше навсякъде:
— Слава на лорд Дракона! — И също: — Да живее лорд Дракона! — И от време на време: — Слава на лорд Матрим! Слава на Червената ръка!
За разлика от друг път, Айез Седай свърна към задния край на редицата от фургони, без дори да погледне към Кадийр. Дори и да не беше Айез Седай, дори и да не го поглеждаше всеки път така, сякаш познаваше всяко тъмно ъгълче в мозъка му, искаше му се, ако може, да не се вторачва непрекъснато в едно от нещата, с които беше напълнила фургоните му. Предната вечер тя го беше накарала да свали платнището от онази странно усукана рамка на врата от червен мрамор във фургона точно зад неговия. Тя, изглежда, изпитваше някакво извратено удоволствие от това да го принуждава да й помага, докато проучваше това-онова. Отново щеше да покрие това нещо, ако му стискаше да пристъпи до него или ако можеше да накара някой от фургонджиите да го направи. Никой от хората, които сега бяха с него, не беше видял как Херид пропадна наполовина в него в Руйдийн и наполовина изчезна — Херид беше първият, който избяга веднага щом минаха Джангай: човечецът не беше съвсем в ред с главата, след като Стражникът едва го бе измъкнал — но те не можеха и да погледнат към него, виждайки как ъглите някак не се срещат както трябва, как очите ти не могат да проследят очертанията му, без да замигат и да ти се завие свят.
Кадийр изгледа равнодушно първите трима конници, точно както Айез Седай не обърна внимание на него, и Мат Каутон — почти толкова. Момъкът носеше неговата шапка — така и не бе могъл да си намери нещо, с което да я замести. Айилската никаквица, Авиенда, яздеше зад седлото на младата Айез Седай, и двете вдигнали високо полите си, да им се виждат бедрата. Ако изобщо му трябваше някакво потвърждение, че айилката дели ложето на ал-Тор, достатъчно беше да види как го поглежда; жена, вкарала някой мъж в леглото си, винаги го гледаше след това с този смътен блясък в очите, сякаш вече е нейна собственост. По-важното беше, че Натаил е с тях. Кадийр го виждаше за първи път толкова отблизо, откакто прекосиха Гръбнака на света. Натаил, който стоеше много високо сред Мраколюбците. Ако можеше да се промъкне покрай Девите и да се доближи до Натаил…
Изведнъж Кадийр примигна. Но къде бяха Девите? Ал-Тор винаги излизаше с ескорт от жени, владеещи копието. Той се огледа намръщено и се увери, че сред айилците, насядали по кейовете, няма и една Дева.
— Няма ли да погледнеш една стара приятелка, Хаднан?
Мелодичният глас накара Кадийр да извърне рязко глава и той зяпна в лицето с нос като сатър и тъмните очи, почти скрити зад пластове тлъстини.
— Кейле?
Беше невъзможно. Никой не можеше да оцелее сред Пустошта освен айилците. Тя трябваше да е мъртва. Но ето че стоеше пред него, в бяла коприна, изпъната по туловището й, костените гребени бяха щръкнали над тъмната й коса.
С лека усмивка тя се извърна с грациозността, която винаги го беше изненадвала у толкова едра жена, и леко се изкачи по стъпенките на фургона му.
Той се поколеба за миг, след което забърза след нея. Хиляди пъти предпочиташе Кейле Шаоги наистина да е издъхнала в Пустошта: тази жена се държеше отвратително господарски — да не си мислеше, че и един петак ще вземе от малкото, което бе успял да задържи — но беше с толкова висок ранг, колкото и Джайсин Натаил. Сигурно щеше да му отговори на няколко въпроса. Най-малкото щеше да има с кого да работи. В най-лошия случай — някой, на когото да прехвърли вината. Властта нарастваше с ранга, но също така и вината за провалите на тези, които са под теб. Неведнъж той бе предавал тези, на които се подчиняваше, на другите, стоящи по-високо от тях, за да прикрие своята вина.