По пристана се възцари суматоха. Само няколко мига, откакто фургонът на Кадийр беше избухнал, но само слепият нямаше да разбере, че жената в бяло борави с Единствената сила. По кейовете засвистяха брадви, режещи въжета, за да освободят баржите, и екипажите им затласкаха отчаяно съдовете навътре към реката. Гологърди докери и граждани в тъмни облекла с бой си запробиваха път към спасителните палуби. В другата посока мъже и жени се стичаха С писъци и рев към портите и занапираха да влязат в града. А сред тях фигури в кадин-сор надигнаха була и връхлетяха срещу Ланфеар с копня, ножове и голи ръце. Не можеше да има съмнение кой бе източникът на атаката, нито че се сражава с помощта на Силата. Но въпреки това те се стекоха за танц с копията.
Огън се срина над тях на вълни. Стрелите му заразкъсваха онези, които продължаваха напред, и дрехите им пламваха. Не че Ланфеар всъщност се биеше с тях или им обръщаше особено внимание. Все едно че пропъждаше от себе си досадни мухи и хапливчета. Бягащите изгаряха също като онези, които продължаваха да връхлитат за бой. Тя закрачи към Ранд, все едно че нищо друго не съществуваше.
И всичко това — само за няколко удара на сърцето.
Три стъпки беше направила, когато Ранд сграбчи мъжката половина на Верния извор — разтопена стомана и кършещ стоманата лед, сладък мед и купчина воняща тор. Дълбоко в покрова на Празнотата борбата за оцеляване изглеждаше далечна, битката пред него — не по-малко. Докато Моарейн изчезваше под фургона, той преля, притегли зноя от пламъците на Ланфеар и го потопи в реката. Пламъците, поглъщащи доскоро човешки силуети, изчезнаха. В същия миг той отново запреде сплитовете и се появи призрачно сивкав купол, удължен овал, обгръщащ него, Ланфеар и повечето фургони, почти прозрачна стена, изключваща всичко, което вече не беше попаднало вътре. Още докато затягаше сплита, не беше сигурен какво е това и откъде е дошло — някакъв спомен от Луз Терин сигурно, — но пламъците на Ланфеар се заблъскаха в сумрачните му стени и спряха. Смътно успя да зърне хората отвън: мнозина се тресяха по камъните — беше отнел пламъците, но не и разкъсването на плътта; вонята на изгоряло все още висеше във въздуха — но повече от онези, които вече бяха обгорени, нямаше да се подпалят. И вътре се търкаляха тела — купчини овъглени дрипи, някои от които все още плахо помръдваха и стенеха. Всичко това не я интересуваше. Прелетите от нея пламъци загаснаха — нали мухите бяха разпръснати; тя дори не се огледа настрани.
Един удар на сърцето. Беше хладен сред пустошта на Празнотата и дори да изпитваше жал за умрелите, умиращите и обгорените, усещането беше толкова далечно, че все едно го нямаше. Беше самата хладина. Самата празнота. Само гневът на сайдин го изпълваше.
Движение от двете му страни. Авиенда и Егвийн, с очи, приковани в Ланфеар. Беше искал да ги задържи извън това, да го затръшне пред тях. Сигурно се бяха хвърлили напред заедно с него. Мат и Ашмодеан бяха от външната страна — стената беше пропуснала само няколкото първи фургона. Ледено спокоен, той преля Въздух, за да впримчи Ланфеар: Егвийн и Авиенда можеха да я заслонят, докато той я отвлича.
Нещо преряза потоците му и те изплющяха назад толкова силно, че той изпъшка.
— Една от тях ли е? — изрева Ланфеар. — Коя е Авиенда? — Егвийн отметна глава и изви, с оцъклени очи, с цялата болка на света, писнала от устата й. — Коя? — Авиенда се надигна на пръсти, треперейки, и воят й догони този на Егвийн, докато двете се издигаха все по-високо и по-високо.
Мисълта мигом се появи сред празното. „Дух, заплетен така, с Огън и Земя. Ето.“ Ранд усети как нещо се прерязва, нещо невидимо, и Егвийн се срина в неподвижна купчина, а Авиенда — на ръце и колене.
Ланфеар се олюля, очите й се запреместваха от тях към него, като тъмни езера от черен пламък.
— Ти си мой, Луз Терин! Мой!
— Не. — Гласът на Ранд достигна до собствените му уши като от тунел, дълъг цяла миля. „Отвлечи я от момичетата.“ Той продължи да крачи, без да се озърта назад. — Никога не съм бил твой, Миерин. Винаги ще принадлежа на Илиена. — Празнотата потръпна от жал за нещо безвъзвратно изгубено. И от отчаяната борба с нещо друго освен с бича на сайдин. „Аз съм Ранд ал-Тор.“ И „Илиена, сърце мое, винаги и всякога.“ Уравновесен, на ръба на бръснача. „Аз съм Ранд ал-Тор!“ Други мисли се опитаха да се надигнат, да изригнат като фонтан — за Илиена, за Миерин, за това, което трябваше да направи, за да я надвие. Той ги потисна една по една, дори последната. Ако залитнеше на погрешната страна… „Аз съм Ранд ал-Тор!“ — Твоето име е Ланфеар и по-скоро ще умра, отколкото да обикна Отстъпница.