Нещо като симпатия премина през лицето й и то отново се превърна в мраморна маска.
— Щом не си мой — каза тя хладно, — тогава си мъртъв.
Болка в гърдите, сякаш сърцето му щеше да се взриви, и в главата му — нажежени до бяло пирони, забиващи се в мозъка му, болка толкова силна, че вътре в Празнотата му се дощя да изкрещи. Смъртта беше тук и той го знаеше. В паника — дори в Празнотата, в паника; пустошта замига, взе да се стапя — той заплете и Въздух, и Огън, и Земя и бясно замахна. Сърцето му вече не биеше. Пръсти на черна болка вече трошаха купола на Празнотата. Сиво було вече се спускаше на очите му. Той усети как сплитът му се плъзна, тресейки се, през нейния. Изгарящият дъх в празните дробове, тласъкът на сърцето, започнало отново да помпа. Отново можеше да вижда, сребърни и черни искри се понесоха между него и каменното лице на Ланфеар, все още задържаща се в равновесие от рикошета на своите потоци. Болката беше тук, в главата и гърдите, като зейнали рани, но Празнотата се втвърди и телесната болка стана далечна.
И добре че беше далечна, защото нямаше време да се възстанови. Насила се понесе напред и запокити по нея Въздух — в як кривак, който я събори без дъх. Тя сряза сплита и той удари отново, и отново, и отново, всеки път, когато тя срязваше поредния сплит, в безмилостен порой от удари, които тя някак успяваше да види и да спре, и всеки път — все по-близо. Ако успееше да задържи вниманието й миг повече, ако една от тези невидими тояги я удареше в главата, ако успееше да я доближи достатъчно, за да стовари юмрука си… В несвяст тя щеше да е също толкова безпомощна като всеки друг.
Изведнъж тя сякаш осъзна какво прави той и без да спира да парира ударите му, толкова лесно, сякаш успяваше да види всеки един поотделно, затанцува заднишком, докато раменете й не се удариха във фургона зад нея. И се усмихна като зимна фъртуна.
— Бавно ще умреш и ще ме молиш да ти позволя да ме обичаш преди да умреш — каза тя.
Този път не удари право в него. Замахна да разсече връзката му със сайдин.
Паника разтърси купола на Празнотата като гонг при първото докосване, остро като нож, и Силата се смали, докато тя режеше все по-дълбоко между него и Извора. С Дух и Огън, и Земя, той удари в острието на ножа — знаеше къде да го намери, знаеше къде е връзката му, можеше да усети първата резка. Опитът й да го заслони заглъхна, отново се появи, върна се толкова бързо, колкото да може да го пресече, но всеки път с този мигновен отлив на сайдин, мигове, в които той почти се проваляше и в които Противоударът му едва успяваше да отблъсне атаката й. По-лесно щеше да е, ако боравеше с два сплита наведнъж — той можеше и с десет, и с повече да борави — но не и когато единственият беше отчаяната му защита срещу нещо, което не можеше да знае дали е тук, преди да стане непростимо късно. Не и когато мислите на друг мъж напираха да изплуват на повърхността сред Празнотата, напираха да му кажат как да я победи. Ако се вслушаше, този, който можеше да излезе с тях, щеше да е Луз Терин Теламон, а гласът на Ранд ал-Тор щеше да се стопи и да изчезне.
— Ще направя така, че и двете мръсници да видят как се молиш — каза Ланфеар. — Но дали да накарам първо тях да те видят как умираш, или теб — тях? — Кога бе успяла да се покачи на платформата на открития фургон? Да я следи трябваше, да я дебне за всеки намек, че се е изтощила, че вниманието й отслабва. Напразна надежда. Застанала до невъзможно усуканата рамка на тер-ангреала, като кралица, готова да изрече присъда, тя все пак си позволи прищявката да изгледа със смразяваща усмивка тъмната костена гривна, която завъртя между пръстите си. — От кое повече ще те заболи, Луз Терин? Искам да те нараня. Искам да изпиташ болка, каквато никой мъж досега не е изпитвал!
Колкото по-здрав бе потокът към него от Извора, толкова по-трудно щеше да бъде да го пресече. Дланта му се впи джоба на палтото и малкият каменен мъж с меча се притисна в жигосаната в дланта му чапла. Той привлече сайдин колкото можеше по-надълбоко, докато покварата не се понесе заедно с него из пустошта като парцалива мъгла.
— Болката, Луз Терин.
А болка имаше. Светът преглътна в агония. Не сърцето и главата този път, а навсякъде. Всяка негова частица. Нажежени игли, забиващи се през Празнотата. Почти му се стори, че чува гаснещия им свисък — и всяка от тях проникваше по-дълбоко от предишната. Усилията й да го заслони не се забавиха; станаха по-бързи и все по-силни. Не можеше да повярва, че е толкова силна. Хванал се отчаяно за Празнотата, за раздиращия го отвътре с жара си и смразяващ го сайдин, той се бранеше бясно. Можеше да сложи край на това, да я довърши. Можеше мълния да срути от небесата или да я обвие в пламъка, който сама беше използвала, за да убива.