Но всъщност той не знаеше как действително са били счупени онези трите. След като никоя сила, освен самия Създател, не можеше да счупи сърцекамък, то…
— Как? — попита той, изненадан, че гласът му прозвуча също толкова непоклатимо, колкото докато го обкръжаваше Празнотата.
— Не знам — отвърна Моарейн, също така външно спокойна. — Но нали разбираш проблема? Едно падане от масата може да го счупи. Ако останалите, където и да се намират, са като този, то четирима мъже с чукове могат отново да отворят дупка до затвора на Тъмния. Може ли при това положение човек да е сигурен колко здрав е всеки от тях?
Ранд разбра. „Още не съм готов.“ Не беше сигурен дали изобщо някога ще бъде готов, но точно сега определено не беше. Егвийн имаше вид на жена, гледаща собствения си току-що изкопан гроб.
Моарейн отново уви диска и го прибра в кесията си.
— Навярно ще трябва да помисля за възможности, преди да го изпратя в Тар Валон. Ако разберем защо, навярно ще може да се направи нещо.
Погълна го представата как Тъмния отново се протяга от Шайол Гул, как един ден се измъква напълно на свобода. Пламъци и мрак покриха света в съзнанието му — пламъци, поглъщащи всичко, без да изпускат светлина. Чернота, твърда като камък, стегнала въздуха. Умът му бе пълен с това и му беше нужно време, докато думите на Моарейн проникнат в него.
— Решила си да заминеш сама? — Беше си мислил, че е решила да се лепне за него като мъх върху скала. „Нима сам не искаше точно това?“
— Най-вероятно — отвърна тихо Моарейн. — Най-вероятно в края на краищата ще трябва да те оставя. Каквото ще бъде, ще бъде. — На Ранд му се стори, че тя потръпна, но беше толкова за кратко, че спокойно можеше да е собственото му въображение, а в следващия миг тя отново се превърна в самото олицетворение на сдържаност и самоконтрол. — Трябва да си готов. — Напомнянето за собствените му съмнения го накара да се почувства неловко. — Би трябвало да обсъдим намеренията ти. Не можеш да седиш тук много дълго. Дори Отстъпниците да не възнамеряват да те нападнат, те са навън, на воля и разпростират мощта си. Няма да има голяма полза от събирането на айилците, ако скоро разбереш, че всичко отвъд Гръбнака на света е в техни ръце.
Ранд тихо се изсмя и се подпря на масата. Значи това беше поредната й хитринка. След като чакаше с нетърпение тя да си замине, сигурно щеше да бъде много по-склонен да я изслуша, и по-податлив да бъде насочван. Тя, естествено, не можеше да лъже, не и направо. Една от прословутите им Три клетви се грижеше за това — да не изричат нито една дума, която да не е вярна. Но той знаеше, че си оставят пътища за измъкване — безброй пътища. Да, навярно тя един ден щеше да го остави. След като загинеше, несъмнено.
— Искаш да обсъждаме намеренията ми — рече той сухо. Извади късоствола лула и кожена кесийка с табак от джоба на палтото си, напълни чашката и преля струйка от сайдин, за да запали табака. — Защо? Те са си мои намерения. — Запуфка бавно и зачака отговора, без да обръща внимание на сърдития поглед на Егвийн.
Ликът на Айез Седай си остана невъзмутим, но големите й тъмни очи сякаш проблеснаха.
— Какво постигна, когато отказа да следваш напътствията ми? — Гласът й бе също така спокоен като изражението й, но въпреки това думите й заплющяха като камшик по гърдите му. — Където отидеш, оставяш след себе си смърт, разруха и война.
— Не и в Тийр — отвърна той, някак прекалено бързо. И твърде оправдателно. Не биваше да й позволява да го изкарва от равновесие. Съзнателно започна да изпуска бавни, съсредоточени облачета дим от лулата си.
— Да — съгласи се тя. — Не и в Тийр. Имаше цяла държава зад гърба си, цял народ, и какво направи с това? Че въведе справедливост в Тийр е похвално. Че възстанови реда в Кайриен и нахрани гладните, е достойно за похвала. В друг случай щях щедро да те възхваля за това. — Тя самата беше кайриенка. — Но това с нищо не ти помага за деня, в който ще трябва да срещнеш Тармон Гай-дон. — Праволинейна жена и хладна, станеше ли дума за каквото и да било друго, дори това „друго“ да беше родната й земя. Но не беше ли и той самият също така праволинеен?
— А ти какво би ме посъветвала да направя? Да тръгна да се разправям с Отстъпниците един по един? — Отново се насили да пуфка по-бавно от лулата. Беше си трудно. — Знаеш ли поне къде са те? О, Самаил е в Иллиан — това знаеш, — но останалите? Ами ако тръгна да се разправя със Самаил, както ти искаш, и намеря с него още двама-трима? Или всичките девет?