— Върви със Светлината — бе казала Амис, докосвайки лицето на Авиенда. — И го пази добре. Знаеш колко много неща зависят от него.
— Много неща зависят от двама ви — каза Баир на Авиенда почти едновременно с раздразнените думи на Мелайне:
— Щеше да е по-лесно, ако беше успяла досега.
Сорилея изсумтя.
— Дори Девите знаеха как да се оправят с мъжете по мое време.
— Тя успя повече, отколкото вие знаете — каза им Амис. Авиенда тръсна глава; костената гривна с розите и тръните се плъзна на ръката й, когато я вдигна, за да накара другата жена да замълчи, но Амис продължи, неспряна от започнатия и недовършен протест: — Чаках тя сама да ни го каже, но след като не иска… — Тогава тя го видя, застанал само на десет крачки от тях, с юздите на Джейде-ен в ръце, и рязко млъкна. Авиенда се обърна да види в какво е зяпнала Амис и когато очите й се спряха на него, ярък пурпур заля лицето й и се оттече така внезапно, че дори мургавите й бузи му се сториха пребледнели. Четирите Мъдри го приковаха безизразни погледи.
Ашмодеан и Мат пристъпиха зад него, повели конете си.
— Този поглед жените още в люлката ли го учат? — измърмори Мат. — Майките ли им ги учат? Бих казал, че на великия Кар-а-карн ще му скъсат ушите, ако се задържи тук още малко.
Ранд поклати глава и посегна нагоре, щом Авиенда преметна крак през седлото да се смъкне, и я вдигна от гърба на Джейде-ен. За миг я задържа за кръста и се взря в ясните й синьо-зелени очи. Тя не извърна поглед и чертите й не се промениха, но дланите й бавно се стегнаха на ръцете му. Що за успех бе трябвало да постигне? Все си беше мислел, че й е наредено да го шпионира за Мъдрите, но ако изобщо някога го питаше за неща, които той искаше да скрие от тях, то беше в искрен гняв от това, че крие тайни от нея. Без никакви хитрини, без опити да измъкне с коварство нещо от устата му. Напориста — може би, но никакви подлости. Обмислял беше възможността да се окаже като някоя от младите дами на Колавер, но само за кратко — хрумна му и веднага го отхвърли. Авиенда никога нямаше да допусне да я използват по този начин. Освен това, дори да беше, да му даде веднъж да вкуси от нея и след това да му отказва дори и една целувка, да не говорим, че го принуди да я гони през половината свят, не беше най-подходящият начин да го постигне. Колкото и да проявяваше небрежност, оставайки гола пред него, айилските обичаи все пак бяха различни. Ако изпитваше задоволство, че това го прави нещастен, най-вероятно бе защото го смяташе за някаква страшно весела шега, която можеше да му изиграе от време на време. Тогава в какво бе трябвало да успее? Все заговори около него. Нима всички заговорничеха? Можеше да види лицето си, отразено в очите й. Кой все пак й беше дал тази сребърна огърлица?
— Обичам флиртуването като всеки друг — каза Мат, — но не мислиш ли, че гледат твърде много хора?
Ранд пусна Авиенда и отстъпи назад, но не по-бързо от нея. Тя наведе глава и заоправя полите си, мърморейки колко се били омачкали от ездата, но той забеляза колко са се изчервили бузите й. Е, не беше искал да я притесни чак толкова.
Той огледа намръщен претъпкания с въоръжени хора двор.
— Казах ти, че не знам колко мога да взема, Баел. — Като се прибавеха и Девите, напиращи през портите, едва оставаше свободно място на двора. По петстотин от всяко общество, това правеше шест хиляди айилци; а вътре сигурно гъмжеше от още стотици.
Извисилият се над него айилски вожд сви рамене. Като всеки друг айилец тук, и той беше увил шуфата около главата си, готов да се забули. Без никаква червена превръзка, въпреки че, изглежда, поне половината мъже тук носеха черно-белия диск на челата си.
— Всяко копие, което може да те последва, ще те последва. Двете Айез Седай ще дойдат ли скоро?
— Не. — Добре, че Авиенда държеше на обещанието си да не му позволява да я докосва повече. Ланфеар се беше опитала да убие нея и Егвийн, защото не знаеше коя от двете е Авиенда. Как бе успял Кадийр да я намери и да й го каже? Все едно. Лан беше прав. Жените намираха болка — или смърт, — щом се приближеха до него. — Те няма да дойдат.
— Говорят за… неприятности… край реката.
— Велика победа, Баел — отрони уморено Ранд. — И много спечелена чест. — „Но не от мен.“ Певин слезе до Баел и застана зад рамото на Ранд със знамето. Тясното му, прорязано с белези лице беше абсолютно безизразно. — Нима вече не го знае целият дворец?
— Чух — каза Певин бавно, сякаш с мъка. Ранд му беше намерил нова дреха наместо дрипавото селско палто, от червена вълна, и сега на гърдите на мъжа имаше два бродирани със златни конци Дракона. — Че заминаваш. Някъде. — С това, изглежда, запасите му от думи свършиха.