Ранд кимна. Слуховете в двореца никнеха като гъби. Но стига Рахвин все още да не бе разбрал… Той огледа покривите и върховете на кулите. Гарвани не се виждаха. От доста време не беше виждал и един гарван, но пък бе чувал, че мъжете ги избивали. Навярно вече го отбягваха.
— Бъдете в готовност.
Той сграбчи сайдин и се понесе безчувствен в празнотата.
Порталът изникна в основата на стълбището, първо като ярка черта, която сякаш се завъртя около оста си, разтваряйки се в катраненочерна квадратна дупка, четири крачки широка. Айилците стояха безмълвни. Тези, които се намираха отвъд нея, щяха да го виждат като през опушено стъкло, смътно блещукане във въздуха, но пристъпеха ли, щеше да е все едно да се опитат да минат през каменната стена на двореца. Отстрани порталът щеше да е невидим, освен за най-близкостоящите, за които щеше да прилича на дълъг тънък и здраво изпънат косъм.
Четири крачки беше най-многото, което Ранд можеше да постигне. Всеки човек си имаше своите граници, твърдеше Ашмодеан: изглежда, че винаги и във всичко имаше граници. Количеството привлечен сайдин беше без значение. Всъщност Единствената сила имаше твърде малко общо с порталите — влияеше само на създаването им. След него беше нещо друго. Сън в съня — така го наричаше Ашмодеан.
Той пристъпи върху нещо, което наподобяваше голяма каменна плоча, издигната над нивото на двора, но тук сивият квадрат висеше посред пълен мрак и създаваше чувството, че наоколо във всички посоки не съществува нищо. Нищо — цяла вечност от нищо. Не беше като нощ. Той можеше да види съвършено ясно и себе си, и камъка. Но всичко останало, навсякъде другаде — беше мрак.
Дойде времето да разбере колко голяма може да направи платформата. При тази мисъл наоколо изникнаха още плочи, в съвършен дубликат на каменния двор. Той си ги представи още по-широки. И пак толкова бързо сивият камък се разпростря настрани, докъдето му стигаха очите. Сепнат, той усети, че ботушите му започват да затъват в камъка под нозете му; не изглеждаше с нищо по-различен, но въпреки това поддаваше, бавно като тиня, и се надигаше около ботушите му. В паника той присви всичко назад до площад с размерите на този отвън — в този обхват платформата остана здрава, — след което започна бавно да добавя плочи, ред по ред. Скоро се разбра, че не може да направи платформата много по-широка от първоначалното. Камъкът все още изглеждаше нормално, не поддаваше под краката му, но вторият ред, който добави, бе някак… нематериален, като тънка черупка, която може да се счупи от една грешна стъпка. Дали защото беше точно толкова широк, колкото бе възможно да се направи? Или защото в самото начало не беше си го представил по-широк? „Всички ние сами очертаваме границите си.“ Мисълта изненадващо се плъзна отнякъде. „И ги разтягаме повече, отколкото е в правото ни.“
Ранд потръпна. В Празнотата го усети така, сякаш тръпнеше някой друг. Добре беше да му се напомни, че Луз Терин все още е вътре в него. Трябваше много да внимава да не попадне в битка за самия себе си, докато се сражава с Рахвнн. Ако не беше това, сигурно щеше да… Не. Това, което се случи на пристана, беше приключило. Нямаше защо да мисли за него сега.
Той смали платформата с още един пръстен квадратни камъни и се извърна. Баел чакаше отвън сред нещо като огромен квадратен вход, зад него се виждаше стълбището. До него беше Певин — не изглеждаше по-смутен от това, което виждаха очите му, отколкото айилският вожд, което значеше — напълно безразличен. Певин щеше да понесе пряпореца натам, накъдето тръгнеше Ранд, дори към Ямата на ориста, без да мигне. Мат бутна шапката си назад, за да се почеше, след което отново я нахлупи и измърмори нещо за зарове в главата му.
— Впечатляващо — промълви Ашмодеан. — Много впечатляващо.
— Остави ласкателствата си за друг път, свирачо — каза Авиенда.
Тя пристъпи първа, гледайки Ранд, а не там, където стъпваха нозете й. Измина цялото разстояние до него, без нито веднъж да погледне нещо друго освен лицето му. Когато обаче стигна до него, се извърна рязко, придърпа шала на лактите си и огледа тъмнината. Понякога жените се държаха по-странно от всичко, което Създателят бе сътворил.
Баел и Певин дойдоха веднага след нея; после Ашмодеан, стиснал с една ръка презрамката на калъфа на арфата му: кокалчетата на другата бяха побелели върху дръжката на меча на бедрото му. И после Мат, пристъпвайки важно, но с известна неохота и ръмжейки под нос, сякаш спореше със себе си. На Древния език. Сюлин бе предявила претенция за честта да бъде първата след тях, но скоро се изля мощен поток от хора, не само Деви на копието, но Тайн Шари, Вярната кръв и Фар Алдазар Дин, Братята на орела; Червени щитове и Тичащи със зората. Каменни кучета и Ръце-ножове, представители на всяко общество, напиращи един през друг.