Беше изминало смайващо малко време. Привидно поне. Рахвин, изглежда, не се интересуваше колко от неговите е поразил. Зашеметени тролоци и мърдраали по склона падаха под копията на Девите, много от които също се движеха замаяни. Някои от Девите, тези, които се бяха оказали по-близо до Ранд, едва сега се заизправяха оттам, накъдето бяха отблъснати, а Певин стоеше, разтворил широко крака, подпрял се на дръжката на знамето, с лице, безизразно като рендосана талпа. Нови тролоци заизвираха през дупките на стената горе и врявата на битката изпълни улиците във всички посоки, но на Ранд му беше толкова все едно, че всичко това можеше да става където и да е било другаде.
В този пръв удар отгоре мълниите бяха повече от една, но не всички бяха прицелени в него. Пушещите ботуши на Мат се въргаляха на дузина крачки от приятеля му, който се бе проснал по гръб. Струйки пушек се вдигаха и от черната дръжка на копието му, както и от палтото, дори от сребърната лисича глава, измъкнала се от ризата му, която не беше го спасила от мъжкото преливане. Ашмодеан се бе превърнал в сгърчена овъглена фигура, разпознаваема само по почернелия калъф на арфата на гърба му. А Авиенда… Човек можеше да помисли, че е полегнала да отдъхне… ако можеше да отдъхне с очи, взрени немигащи в слънцето.
Ранд се наведе и я докосна по бузата. Вече изстиваше. На допир беше… не като плът.
— РААААХВИИИИН!
Ревът, идващ дълбоко от гърлото му, го стресна. Празнотата около него бе станала по-просторна, по-пуста от всякога. Сайдин забушува в него. Не го интересуваше дали ще го помете безвъзвратно. Покварата се просмука през всичко и всичко опетни. Не го интересуваше.
Три тролока пробиха през Девите, с огромни шипове на секирите и странно извити копия в косматите ръце, с твърде човешки очи, приковани в него. Единият, с косматата глиганска муцуна, падна — копието на Инайла бе пронизало гърба му. Орлов клюн и меча зурла връхлетяха срещу него.
Ранд усети, че се усмихва.
Огън лумна от двата тролока, пламъци излетяха от всяка пора, избухнаха през черните ризници. Още докато устите им се разтваряха за вик, там, където стояха, се разтвори портал. Кървави половини от горящи, тънко срязани на две тролоци се сринаха встрани, но Ранд вече се взираше в отвора. Не беше чернота, а огромен коридор с колонади и цокли с гравирани лъвове по тях и един едър мъж с бели кичури в тъмните коси гледаше смаян отгоре, седнал на златен трон. Дузина мъже, някои облечени като лордове, други в броня, се извърнаха да видят в какво се е взрял повелителят им.
Ранд не им обърна внимание.
— Рахвин — каза той. Или някой друг го каза. Не беше сигурен кой.
И като запрати огън и жупел пред себе си, пристъпи напред и остави порталът зад него да се затръшне. Беше смърт.
Нинив поддържаше гнева, който й даваше възможност да прелива поток на Дух към кехлибарената гривна с фигура на спяща жена в кесията й, без никакво усилие. Дори усещането за невидими очи не можеше да я докосне през стената на гнева тази заран. Сюан стоеше пред нея на една улица в Салидар, в Тел-айеран-риод, улица празна, с изключение на тях двете и на няколко мухи, и една лисица, която се спря, изгледа ги учудено и се скри на бегом зад ъгъла.
— Трябва да се съсредоточиш — изджавка Нинив. — Първия път беше по-съсредоточена. Съсредоточи се!
— Съсредоточена съм, глупаво момиче такова! — Простата синя вълнена рокля на Сюан изведнъж стана копринена. Епитрахилът на Амирлинския трон със седемцветните ресни провисна около врата й и една златна змия захапа опашката си около пръста й. Мръщейки се на Нинив, тя, изглежда, не забеляза промяната, въпреки че това го беше навличала вече пет пъти този ден. — Ако има някаква трудност, тя е заради онази отвратителна отвара, която ми сипа в устата! Уф! Още ми горчи на езика. Като жлъчка на калкан. — Епитрахилът и пръстенът изчезнаха. Високото деколте на копринената рокля се смъкна толкова ниско надолу, че показа усукания каменен пръстен, поклащащ се между гърдите й на тънка златна верижка.
— Когато трябва да глътнеш нещо, за да ти помогне да заспиш, трябва да го глътнеш. — Е, беше пуснала и малко корен от овчи език, и още няколко неща, които не бяха задължителни за сместа. Сюан Санче заслужаваше да й изтръпне малко езикът.
— Трудно можеш да ме учиш, когато учиш Шериам и другите. — Коприната избледня, деколтето се качи до шията, обкръжено от бяла дантела, а на косата на Сюан кацна перлена шапчица. — Или предпочиташ да съм веднага след тях? Казваш, че имаш нужда от малко сън на спокойствие.
Нинив се разтрепери от яд. Шериам и другите не бяха най-лошото, което подхранваше гнева й. Двете с Елейн се редуваха да ги отвеждат в Тел-айеран-риод по две наведнъж, понякога и всичките шест в продължение на една нощ, а макар да им беше учителка, те никога не позволяваха да забравя, че тя е Посветена, а те — Айез Седай. Само една остра дума, когато направеха глупава грешка… Елейн само я бяха пратили да чисти кухненските котли, но ръцете на Нинив се бяха нащърбили от гореща сапунена вода; поне там, където тялото й лежеше заспало, ако не тук. Но това не беше най-лошото. Нито фактът, че едва й оставаше време да разучи какво, ако изобщо съществуваше нещо, може да се направи срещу усмиряването и опитомяването. Логаин във всеки случай се оказа по-отзивчив от Сюан и Леане, или поне по-нетърпелив. Слава на Светлината, че разбираше, че всичко трябва да се пази в тайна. Или си мислеше, че разбира — сигурно вярваше, че тя ще може евентуално да го Изцери. Не, по-лошото беше, че Фаолайн бе изпитана и издигната… не в Айез Седай — не и без Клетвената пръчка, която здраво държаха в Кулата — но в нещо по-високо от Посветена. Сега Фаолайн обличаше каквато рокля си поиска и макар да не можеше да носи шала и да си избере Аджа, беше получила повече власт. Нинив смяташе, че през последните четири дни беше прибирала повече чаши с вода, повече книги — нарочно оставени, разбира се! — повече игли и мастилници, и всякакви други безполезни неща, отколкото през целия си престой в Кулата. И все пак дори Фаолайн далеч не беше най-лошото. За най-лошото тя дори не искаше да си спомня. Гневът й можеше да стопли цяла къща през зимата.