— Ти можеше да се изправиш срещу трима-четирима от тях, а навярно и срещу деветимата — отвърна му тя ледено. — Ако не беше оставил Каландор в Тийр. Истината е, че бягаш. Всъщност ти нямаш план, нямаш план как да се подготвиш за Последната битка. Само бягаш от едно място на друго и се надяваш, че нещата някак ще се оправят от само себе си. Надяваш се, защото не знаеш какво друго можеш да направиш. Щом не би приел съветите ми, то поне… — Той рязко я прекъсна, махвайки с лулата, без изобщо да го е грижа за гневните погледи и на двете жени.
— Имам аз план. — Щом толкова държаха да знаят, какво пък — нека да го чуят. А той нямаше и думичка да промени, да изгори ако ще. — Първо, смятам да сложа край на войните и убийствата, независимо дали аз съм ги причинил, или не. Ако мъже трябва да убиват, то нека да убиват тролоци, а не да се избиват помежду си. По време на Айилската война четири клана са прекосили Драконовата стена и са постигали всичко, което решат, в продължение на повече от две години. Оплячкосали са и са опожарили Кайриен, сразили са всички войски, изпратени срещу тях. Могли са и Тар Валон да завземат, ако са искали. Кулата не е могла да ги спре заради вашите Три клетви. — Да не използват Силата за оръжие, освен срещу твари на Сянката или Мраколюбци, или в защита на собствения си живот — това беше друга от Клетвите, а айилците не бяха заплашвали самата Кула. Гневът го беше стиснал за гърлото. Бягал и се надявал, така ли? — Четири клана са го постигнали. Какво ще стане, когато поведа единадесет през Гръбнака на света? — Щяха да са единадесет. Надеждата да включи и Шайдо бе съвсем нищожна. — Докато държавите дори си помислят за обединение, ще се окаже твърде късно. Ще приемат моя мир или ще ме заровят в Кан Брийт. — Една от струните на арфата издрънча фалшиво и Натаил поклати глава. След миг успокояващите звуци се зарониха отново.
— И един пъпеш не може да се издуе толкова, колкото се е издула главата ти — промърмори Егвийн, скръстила ръце на гърди. — И един камък не може да е по-опърничав от теб! Моарейн само се опитва да ти помогне. Не го ли разбираш?
Айез Седай заоправя полите на роклята си, макар да нямаха нужда от оправяне.
— Повеждането на айилците отвъд Драконовата стена може да се окаже най-лошия ти ход. — В тона й се долавяше острота, нотка на гняв и на безсилие. Поне бе успял да й устои, да й докаже, че не е кукла в ръцете й. — До този момент Амирлинския трон ще се е обърнала към всички владетели, към всички държави, които все още имат владетели, представяйки им доказателства, че ти си Преродения Дракон. Те знаят пророчествата. Знаят за какви дела си роден. Щом бъдат убедени кой си ти и какво си, ще те приемат, защото са длъжни. Последната битка наближава и ти си единствената им надежда, единствената надежда за човечеството.
Ранд се изсмя гръмко. Гръмко и горчиво. Стиснал лулата със зъби, той скочи на масата, седна с кръстосани нозе и ги загледа.
— Значи двете със Сюан Санче все още си въобразявате, че всичко се свежда до това да узнаят? — Ако Светлината бе рекла, те все още не знаеха всичко за него и никога нямаше да го разберат. — И двете сте глупачки.
— Я се дръж прилично! — изръмжа Егвийн, но Ранд я надвика.
— Тайренските върховни лордове също знаеха пророчествата, разбраха и аз кой съм, когато видяха Меча недосегаем стиснат в юмрука ми. Половината от тях очакваха да им донеса власт и слава, или и двете. Останалата половина по-скоро бяха готови всеки миг да забият нож в гърба ми и да се постараят да забравят, че Преродения Дракон изобщо е бил в Тийр. Ето как държавите ще поздравят Преродения Дракон. Ако първо не ги покоря, както направих и с тайренците. Знаеш ли защо оставих Каландор в Тийр? За да им напомня за мен. Всеки ден те знаят, че е там, забит в Сърцето на Камъка, и знаят, че ще се върна за него. Само това ги задържа към мен. — Това бе само едната причина да остави Меча, който не е меч зад гърба си. За другата не му се искаше дори да мисли.
— Много внимавай — рече след миг мълчание Моарейн. Със смразяващо спокойствие. И той долови в думите й неумолимо предупреждение. Веднъж я беше чул да изрича почти със същия тон, че по-скоро ще загине, отколкото да позволи Сянката да го спечели. Корава жена.
Той я изгледа продължително. Тъмните й очи бяха като бездънни езера, готови да го погълнат. А после тя направи съвършен реверанс.
— С ваше позволение, милорд Дракон, ще се погрижа да уведомя господин Кадийр къде го очаквам утре за работа.
Никой друг нямаше да забележи тънката насмешка в жеста и думите й, но Ранд я усети. Готова беше да използва всичко, което би могло да го изкара от равновесие, да го направи по-уязвим на чувство за вина, на срам, на несигурност. Той се загледа след нея, докато завесата от подрънкващи мъниста в рамката на вратата не я скри.