— Ако ме пуснеш, ще…
Нинив отново си помисли за коприва, и този път не за леко погалване. Могедиен засмука въздух през стиснатите си зъби и се разтърси като от силен вятър.
— Това — каза Биргит — беше най-ужасното нещо, което някога ми се е случвало. — Отново тя самата, облечена е пак в белия елек и широките панталони, но нямаше лък и колчан. — Аз наистина бях дете; но в същото време самата аз — истинската аз — бях като някаква измислица, рееща се в ума на това дете. И го знаех. Знаех, че само ще гледам какво става и ще си играя… — Тя заметна златната си плитка през рамо и изгледа Могедиен сурово.
— Как дойде тук? — попита Нинив. — Благодарна съм, нали разбираш, но… как?
Биргит изгледа за последно Могедиен с каменен поглед, след което разтвори елека си, бръкна под блузата си и измъкна усукания каменен пръстен.
— Сюан се събуди. Само за миг и не съвсем. Достатъчно, колкото да изръмжи, че си откъснала това от нея. След като ти не се събуди веднага след нея, разбрах, че нещо не е наред, затова взех пръстена и изпих останалото от онова, което бе забъркала за нея.
— Почти нищо не беше останало. Само утайката.
— Стигна, колкото да ме приспи. Вкусът е отвратителен, между другото. След това беше толкова лесно, колкото да намериш танцьорки с перца в Шиота. В известен смисъл беше почти както да бях все още… — Биргит млъкна и изгледа гневно Могедиен. Сребърният лък се появи в ръката й и колчанът — на бедрото, но в следващия миг отново изчезнаха. — Миналото си е минало, а бъдещето е пред нас — каза тя твърдо. — Не бях много изненадана, когато осъзнах, че сте две, които знаете, че сте в Тел-айеран-риод. Знаех, че другата трябва да е тя, а когато пристигнах и ви видях двете… Изглеждаше, че тя вече те е пленила, но се надявах, че ако я отвлека, ти би могла да измислиш нещо.
Нинив усети, че я жегва срам. Беше си помислила да изостави Биргит. Това беше всичко, което почти бе „измислила“. Мисълта се беше появила само за миг и тя веднага я беше пропъдила, но така или иначе, се беше появила. Каква страхливка беше само!
— Аз… — Смътен вкус на отвара от котешка папрат и стрити листа от мавиня. — Аз едва не побягнах — довърши тя плахо. — Толкова се уплаших, че езикът ми се залепи на небцето. За малко да побягна и да те оставя.
— О? — Нинив се сгърчи отвътре и Биргит я изгледа. — Но не го направи, нали? Трябваше да пусна стрелата преди да извикам, но никога не ми е било приятно да стрелям по някого в гръб. Дори и в нея. Все пак всичко свърши благополучно. Но какво ще правим сега с нея?
Могедиен явно беше преодоляла страха си. Без да обръща внимание на нашийника, тя гледаше Нинив и Биргит, сякаш те бяха пленничките, а не тя, и тя е тази, която обмисля какво да прави с тях. Освен моментните трепвания на ръцете, сякаш й се искаше да се почеше там, където кожата й пазеше спомена за копривата, напомняше за статуя на самото спокойствие, облечена в черно. Само че ай-дам известяваше Нинив, че тя все пак изпитва страх, макар неразбираем и потиснат до глухо бръмчене. Съжаляваше, че това нещо не й позволява да разбере какво мисли Могедиен, не само какво чувства. Но от друга страна, бе не по-малко доволна, че не може да проникне в ума зад студените тъмни очи.
— Преди да решите нещо… драстично — каза Могедиен, — спомнете си, че знам много неща, които могат да се окажат полезни за вас. Следяла съм другите Избрани, надничала съм в тайните им кроежи. Това не си ли струва?
— Кажи ми и аз ще преценя дали си струва — отвърна Нинив. Какво ли наистина можеше да направи с тази жена?
— Ланфеар, Грендал, Рахвин и Самаил заговорничат заедно.
Нинив дръпна изкъсо каишката и я накара да залитне.
— Знам това. Кажи ми нещо ново. — Тук жената беше пленничка, но ай-дам съществуваше само докато се намираха в Тел-айеран-риод.
— А знаеш ли, че те привличат Ранд ал-Тор да нападне Самаил? Но когато го направи, ще намери там и останалите, които ще го чакат, за да го хванат заедно в клопката си. Във всеки случай ще намери там поне Грендал и Рахвин. Мисля, че Ланфеар играе някаква друга игра, такава, за която другите не знаят нищо.
Нинив и Биргит се спогледаха тревожно. Ранд трябваше да научи за това. Щеше, ако тя и Елейн успееха да поговорят с Егвийн тази нощ. Ако успееха да сложат ръце на тер-ангреала за достатъчно време.
— И то — промърмори Могедиен, — ако той доживее достатъчно дълго, за да ги намери.
Нинив сграбчи сребърната каишка там, където тя се съединяваше с нашийника, и придърпа лицето на Отстъпницата до своето. Тъмните й очи срещнаха привидно спокоен поглед, но тя можа да усети гнева през ай-дам, както и страха, набъбващ и с мъка потискан.