Глава 55
Нишките горят
Ранд спря. Дълга обгорена ивица по стената на коридора бележеше мястото, където доскоро бяха висели няколко скъпоценни гоблена, сега превърнати в пепел. Пламъци ближеха други; многобройни инкрустирани сандъци и маси лежаха на овъглени купчини. Не беше негово дело. На тридесет крачки по-нататък мъже в червени камизоли, с нагръдни брони и шлемове с решетъчни предпазители на лицата лежаха сгърчени върху белите плочи на пода, с безполезни мечове в ръце. Също не негово дело. Рахвин бе проявил нехайно разточителство в унищожението на своите, за да достигне Ранд. Умен в атаките, умен в измъкванията, но от мига, в който бе побягнал от тронната зала, не бе посмял да се изправи срещу Ранд за повече от миг, колкото да удари и да побегне отново. Рахвин беше силен, може би също толкова силен, колкото Ранд, и много по-вещ. Но Ранд имаше в джоба си малкия дебел мъж — ангреал, а Рахвин нямаше.
Коридорът му беше дваж познат: веднъж защото го беше виждал преди, и втори път — защото беше виждал нещо подобно.
„Вървях тук с Елейн и Гавин в деня, в който срещнах Мургейз.“ Мисълта се плъзна болезнено по пределите на Пустошта. Вътре в нея той беше спокоен, лишен от всякакво чувство. Сайдин бушуваше и изгаряше, но той бе ледено спокоен.
И друга мисъл, като жегване. „Тя лежеше на под като този; златната й коса се беше разсипала покрай лика й, сякаш заспала. Илиена Слънцекосата. Моята Илиена.“
Елайда също беше тук в онзи ден. „Тя предрече болката, която ще донеса. Позна тъмнината в мен. Част от нея. Достатъчно.“
„Илиена. Не знаех какво върша. Бях полудял! Луд съм. О, Илиена!“
„Елайда знаеше… част… но дори и тази част не каза. По-добре да го беше казала.“
„О, Светлина, ще има ли някога прошка? Направих го в лудостта си. Милост някаква има ли?“
„Гарет Брин щеше да ме убие, ако беше разбрал. Мургейз щеше да заповяда смъртта ми. Мургейз щеше да е жива. Мат. Моарейн. Колко много щяха да са живи сега, ако аз бях загинал!“
„Заслужил съм си изтезанието. Заслужил съм крайната смърт. О, Илиена, заслужавам смърт.“
„Заслужавам смърт.“
Тропот на ботуши зад гърба му. Той се обърна.
Излязоха от широк пресечен коридор, няма и на двадесет крачки от него, в ризници, шлемове и с червени палта с бели яки на гвардията на кралицата. Само дето сега Андор нямаше кралица, а тези мъже не бяха й служили и когато тя все още бе жива. Водеше ги мърдраал с бледо безоко лице, като някоя гадина, която си намерил под камък, и застъпващите се стоманени плочки на бронята усилваха илюзията за движеща се змия, с черен плащ, увиснал неподвижно във въздуха, колкото и бързо и гъвкаво да се движеше съществото. Погледът на Безокия беше страх, но страхът бе нещо далечно под похлупака на Празнотата. Те се поколебаха, щом го забелязаха; после Получовекът надигна меча си с черното острие.
Ранд — това сякаш бе името му — преля така, както не помнеше да го е правил досега.
Мъжете и мърдраалът се вкочаниха. Белият скреж по телата им се удебели; скрежът, от който ботушите на Мат бяха запушили, запуши. Вдигнатата ръка на мърдраала се откърши със силен трясък, падна върху белите плочи и заедно с меча се пръсна на късчета.
Ранд почувства студа — да, това беше името му: Ранд — студ като режещ в плътта нож, докато преминаваше през тях и възви по пътя, откъдето бяха дошли. Студ, и все пак — по-топло, отколкото сайдин.
Мъж и жена се бяха присвили до стената — слуги в червено-бели ливреи, почти на средна възраст, стиснали се за ръце, сякаш да се защитят. Видял Ранд — още нещо имаше към името; не беше само Ранд — мъжът започна да се изправя от ъгъла, където се бяха присвили, криейки се от водената от мърдраала чета, но жената го дръпна за ръкава.
— Вървете си в мир — каза Ранд. Ал-Тор. Да, Ранд ал-Тор. — Няма да ви нараня, но може да пострадате, ако останете.
Очите на жената се изцъклиха. Щеше да рухне в несвяст, ако мъжът не я беше прихванал. Устата му се задвижи бързо, сякаш изричаше безмълвна молитва.
Ранд погледна натам, където се бяха приковали очите на мъжа. Ръката му се беше измъкнала от ръкава достатъчно, за да оголи Драконовата глава със златната грива, която бе част от кожата му.
— Няма да ви нараня — повтори той и продължи покрай тях. Трябваше да притисне Рахвин в ъгъла. Да убие Рахвин. А сетне?
Нито звук. Само чаткането на токовете на ботушите му по плочите. И дълбоко нейде в главата му — тих глас, мърморещ жаловно за Илиена и за прошка. Той се напрегна да долови преливането на Рахвин, да усети мъжа, изпълнен с Верния извор. Нищо. Сайдин изпепеляваше костите му, смразяваше плътта му, но без него не можеше да го усети, преди да се е озовал твърде близо. Лъв в степта, бе казал веднъж Ашмодеан. Побеснял лъв. Трябваше ли да брои и Ашмодеан в числото на тия, което не биваше да загинат? Или Ланфеар? Не. Не и…