Само едничък миг, за да се хвърли по корем — тънък като косъм прорез във времето между усета за внезапно запредени потоци и дебел колкото мъжка ръка лъч бяла светлина, втечнен пламък, прорязал стената и пронизал като меч пространството, където доскоро беше гръдта му. В двете стени на коридора зейнаха дупки. Разсечени стенописи, каменни отломки и натрошен гипс заваляха по пода.
Дотук с боязънта на Отстъпниците да използват гибелния плам. Кой му беше казал това? Моарейн. Тя определено заслужаваше да живее.
Белфир, гибелният плам, изскочи от ръцете му — ослепително бял — и полетя натам, откъдето се бе появил другия лъч. Беше ли свършил с Рахвин най-сетне?
Той преля Въздух и с трясък разтвори разнебитените врати — толкова силно, че те отхвърчаха от пантите. Залата вътре бе празна. Дневна със столове, подредени в полукръг около голяма мраморна камина. Неговият белфир бе отхапал част от арката, отвеждаща към малък двор с шадраван, и една от витите колони покрай алеята зад него.
Рахвин не бе избягал по този път обаче, нито беше загинал от удара на гибелния плам. Сред въздуха беше увиснала диря, гаснеща останка от запреден сайдин. Ранд го позна. По-различен от входа, който той бе създал за Плъзгането до Кемлин, или от онзи за Пътуването — сега вече знаеше какво бе направил — и водещ към тронната зала. Но беше виждал един такъв в Тийр и сам го беше правил.
Сега запреде друг. Портал. Отверстие най-малкото, дупка в реалността. Нямаше чернилка от другата страна. Всъщност, ако не беше разбрал, че пътеката е тук, ако не беше видял сплита й, нямаше и да знае. Там, пред него, се виждаха същите арки, отворени към същия двор с шадравана, и същата алея с колонадата. За миг дупките, които неговият белфир беше направил в арката и колоната, потрепнаха и се запълниха, а после отново станаха дупки. Накъдето и да отвеждаше този портал, то беше към нещо друго, към другаде. В отражение на кралския дворец, както някога се бе оказало отражение на Тийрския камък. Смътно съжали, че не беше говорил с Ашмодеан за това, но той така и не бе намерил сили да говори за онзи ден с никого. Нямаше значение. В оня ден беше държал в ръцете си Каландор, но и ангреалът в джоба му се беше оказал достатъчен, за да притесни Рахвин.
Той освободи сплита и пресече с бързи крачки двора. Рахвин щеше да усети портала, ако беше достатъчно близо. Дебелият дребен мъж още не означаваше, че ще стои скрит някъде и ще чака да го нападнат.
Никакви признаци на живот, само той и една муха. Така беше и в Тийр тогава. Светилниците по коридорите не бяха запалени. С бели фитили, никога невидели пламък, и при все това дори и в най-сумрачния коридор имаше светлина, струяща отвсякъде и отникъде. Понякога светилниците помръдваха, както и други неща. Между две поредни извръщания на погледа някой светилник се преместваше на стъпка или някоя ваза в стенна ниша — с един пръст. Дреболии. Сякаш нечия ръка ги преместваше в мига, в който очите му се оказваха встрани от тях. Странно бе това място, където и да се намираше.
Докато тичаше леко покрай поредната колонада, душейки за Рахвин, му хрумна, че откакто бе прелял гибелния плам, не беше чул повече гласа, оплакващ Илиена. Навярно бе успял някак да прогони Луз Терин от главата си.
„Добре.“ Спря се в края на дворцовите градини. Розите и храстите белозвездничета бяха изсъхнали и посърнали като в реалния свят. На някои от белите кули, извисяващи се над покривите, се вееше Белия лъв, но и те се отместваха с едно мигване на окото. „Добре че няма да деля главата си с…“
Почувства се странно. Нематериално. Вдигна ръка и зяпна. Можеше да види градината през ръкава на палтото и през ръката си като през мъгла. Мъгла, която изтъняваше. Когато погледна надолу, видя каменните плочи на алеята през тялото си.
„Не!“ Мисълта не беше негова. Започна да се въплъщава в образ. Висок тъмноок мъж, тъмноок и с навъсено от тревога лице, с коса по-скоро бяла, отколкото кестенява. „Аз съм Луз Те…“
„Аз съм Ранд ал-Тор“ — намеси се Ранд. Не разбираше какво става, но избледнелият Дракон започна да чезне върху смътната ръка, протегната пред очите му. Ръката взе да става по-тъмна, пръстите му — по-издължени. „Аз съм аз.“ Това отекна под похлупака на Празнотата. „Аз съм Ранд ал-Тор.“