Нинив си спомни един ден, когато беше едва на шестнадесет години, малко след като се реши, че е достатъчно пораснала, за да си прибере косата на плитка. Беше откраднала парче баница със сини сливи от Корин Айелин, подтикната от Нела Тейн, и на вратата на кухнята се беше натъкнала на госпожа Айелин. Когато добави в спомена си и това, което я беше сполетяло, и го препрати по каишката, стисната в юмрука й, очите на Могедиен се изцъклиха.
Мрачно навъсена, Нинив го повтори. „Тя няма да ме спре!“ Отново. „Ще помогна на Ранд, каквото и да си мисли тя!“ Още веднъж. „Дори това да ни убие!“ Пак. „О, Светлина, може и да е права! Ранд би могъл да ни убие преди да е разбрал, че съм аз.“ И пак. „Светлина, колко мразя да ме е страх!“ И пак. „Колко я мразя!“ И пак. „Мразя я!“ И пак.
Изведнъж забеляза, че Могедиен се гърчи панически и че главата й кима толкова енергично, сякаш всеки момент можеше да се откъсне от раменете й. За миг Нинив зяпна в плувналото в сълзи лице на другата, после спря онова, което правеше, и набързо развърза потоците на Въздух. Светлина, какво беше направила? Тя не беше Могедиен.
— Да разбирам ли, че няма да ми създаваш повече неприятности?
— Те ще ни убият — изломоти другата жена почти неразбираемо, но в същото време бързо закима съгласна.
Нинив с усилие се овладя. Могедиен си беше заслужила всичко, което бе получила досега, и много, много повече. В Кулата една Отстъпница щеше да бъде усмирена и екзекутирана веднага щом приключеше съдът, а малко доказателства щяха да са нужни свръх това, което беше тя.
— Добре. Сега ние…
Тътен разтърси целия дворец, нещо много близко до небесен гръм, само дето стените се разтърсиха и от пода се надигна прах. Нинив залитна към Могедиен. Преди земята да се укроти, се чу яростен рев, сякаш бе забушувал някакъв чудовищен огън през комин с размерите на планина. Това продължи само миг. Тишината след това сякаш беше по-дълбока отпреди. Не. Ботуши имаше. Тичащ мъж. Звукът отекна по коридора. От север.
— Хайде — изсъска Нинив.
Могедиен изхлипа, но не се възпротиви, когато я задърпа по коридора. Очите й обаче бяха станали огромни, а дъхът й излизаше много бързо. Нинив си помисли, че е много добре, дето бе взела Могедиен със себе си, не само заради достъпа до Единствената сила. След всичките тези години спотайване в сенките Паяка беше станал толкова страхлив, че в сравнение с нея Нинив се чувстваше наистина смела. Почти. Сега единствено гневът заради собствения й страх крепеше онази тънка нишка на Дух, която все още я задържаше в Тел-айеран-риод. Ужас беше смразил Могедиен до кости.
И като влачеше Могедиен с блестящата каишка, Нинив забърза след чезнещия звук на стъпките.
Ранд предпазливо пристъпи в кръглия вътрешен двор. Половината от белия каменен кръг се врязваше в постройката, издигаща се на три етажа зад него; другата половина бе оградена с каменен полукръг върху бели колони, пет крачки високи и отварящи път към друга градина със сенчести чакълести пътеки под ниски дървесни клони. Каменни пейки обкръжаваха малко изкуствено езерце с лилии. И рибки — златни, бели и червени.
Изведнъж пейките помръднаха, понесоха се в празното пространство и се превърнаха в безлики човешки черти, пак така бели и привидно корави като камъка. Вече бе разбрал колко трудно е да промени нещо, чиито форми Рахвин вече бе изменил. Мълнии заиграха от пръстите му и разбиха на късове каменните мъже.
Въздухът стана на вода.
Давейки се, Ранд заплува към колоните. Трябваше да има някакъв бент, който да задържа тази вода. Преди да успее да прелее, около него заиграха златни, червени и бели фигури, много по-големи от рибките в езерцето. И със зъби. Захапаха го и кръвта се закъдри в червена мъгла. Той инстинктивно замаха с ръце към рибите, но хладната му част, онази, дълбоко в Празнотата, преля. Белфир лумна към бента, ако имаше такъв, натам, където Рахвин сигурно стоеше и гледаше към този двор. Водата закипя и диво го замята, заподхвърля го с ярост, оттичайки се да запълни тунелите, издълбани от гибелния плам. Златни, бели и червени искри полетяха към него, добавяйки нови пурпурни нишки към водата. Подмятан от устрема й, той не можеше да вижда добре, за да насочва собствените си стрели, и ги заизпраща във всички посоки. Задушаваше се. Опита се да помисли за въздух, или че водата е въздух.
И изведнъж тя стана на въздух. Той се срути върху каменната настилка до една мятаща се рибка, подпря се на ръце и се изправи. Всичко отново бе станало въздух — дори дрехите му бяха сухи. Каменният пръстен тръпнеше в колебание дали да остане недокоснат, или да рухне. Част от дърветата се килнаха, после се изправиха и пак се килнаха. Дворецът зад него беше прошарен с дупки по белите стени, една дори беше пронизала високия позлатен купол горе. Цялото това опустошение затрептя, изчезна и пак се появи. Не в онова бавно помръдване отпреди, а постоянно. Рани по снагата на сградата. Няма ги. Пак — няколко разрушения. Изчезнаха. Отново — всичките наведнъж.