Сайдин забушува вътре в Ранд и той го запокити целия. Не за да Цери.
— Рахвин! — изкрещя той и от ръцете му излетя белфир — разтопена светлина, по-дебела от мъжко тяло, изтласкана от цялата Сила, която можа да извлече.
Гибелният плам удари Отстъпника и Рахвин престана да съществува. Мракохрътите в Руйдийн се бяха разсипали като молци, преди да изчезнат, докато непонятното им битие все още се беше борило да продължи или Шарката се беше борила да се задържи дори заради тях. От това, което излетя сега, Рахвин просто… престана да съществува.
Ранд остави гибелния плам да заглъхне и леко избута сайдин. Примигна да отмахне от очите си пурпурната пелена и вдигна поглед към широкия отвор в каменната балюстрада и зяпна също толкова широката дупка в покрива на двореца. Те не трепнаха, сякаш това, което беше направил, се бе оказало твърде силно, за да може това място да се възстанови. А сега какво? Може би горе щеше да се намери нещо, което да го убеди, че Рахвин наистина е мъртъв. Той се затича към една от вратите.
Нинив хвърли всичко в усилието си да притисне наново пламъка около Рахвин. Хрумна й, че би трябвало да използва мълния. Щеше да умре. Ужасните очи на Отстъпника се бяха приковали в Могедиен, не в нея, но тя също щеше да умре.
Втечнен пламък проряза колонадата отдолу нагоре, толкова горещ, че пред него сътвореният от нея пламък й се стори прохладен. Шокът я накара да изтърве сплита си и тя вдигна ръка да заслони лицето си, но в същия миг втечненият пламък изчезна. Заедно с Рахвин. Не вярваше да се е спасил. Беше само миг, толкова кратък, че все едно си го беше въобразила, когато белият лъч го докосна и той се превърна в… мъгла. Само миг. Можеше да си го е въобразила. Но не го вярваше.
Могедиен беше захлупила лицето си с ръце, плачеше и трепереше. Единственото чувство, което Нинив долови през ай-дам, беше облекчение — толкова мощно, че задуши всичко останало.
Забързани ботуши затупкаха по стъпалата.
Нинив се извърна рязко и пристъпи към витото стълбище. Изненада се, че пие на едри глътки от сайдар, удържайки се в готовност.
Изненадата отшумя, щом видя изкачващия се Ранд. Не беше какъвто го помнеше. Чертите му бяха същите, но лицето му се беше вкочанило. Син лед лъщеше вместо очи. Окървавените му дрипи и петната кръв по лицето отиваха сякаш на това лице.
При този му вид тя нямаше да се изненада, ако убиеше Могедиен на място, в мига, в който разбереше коя е. Но за Нинив тя все още беше нужна. Той щеше да разпознае ай-дам. Без да се замисля, тя преля и накара каишката да изчезне — остави само сребърната гривна на китката си и нашийника на врата на Могедиен. Миг на паника, когато осъзна какво е направила, после въздишка, щом се увери, че все още усеща другата жена. Действаше точно както й беше казала Елейн. Дано Ранд да не беше забелязал каишката.
Той почти не погледна Могедиен.
— Като видях пламъците, дето бликнаха оттук, си помислих, че може да си ти или… Къде е това? Тук ли се срещате с Егвийн?
Нинив се помъчи да не преглътне. Толкова студено беше лицето му.
— Ранд, Мъдрите казват, че това, което си направил, това, което правиш сега, е опасно, дори зло. Казват, че човек губи нещо от себе си, ако идва тук в плът, някаква част, която го прави човек.
— Нима Мъдрите знаят всичко? — Той мина покрай нея и се загледа в колонадата. — Все си мислех, че Айез Седай са тези, които знаят всичко. Както и да е. Не знам колко човещина може да си позволи да запази в себе си Преродения Дракон.
— Ранд, аз… — Не знаеше какво да каже. — Виж, позволи ми поне да те Изцеря.
Той я остави да се пресегне и да обхване главата му с длани. Тя самата едва сподави трепета си. Пресните му рани не бяха сериозни, само многобройни — какво ли можеше да го е изпохапало? Беше сигурна, че са ухапвания — но старата рана, онази полуизцерената, така и недоизцерена рана на хълбока му, тя беше зейнала черна, като кладенец, пълен с онова, което според нея бе утайка от покварата на сайдин. Тя преля и запреде сложни впридъци от Въздух и Вода, и Дух, и дори Огън и Земя по малко, съставящи Цера. Той нито изрева, нито залитна. Не примигна дори. Само потръпна за миг. Това беше всичко. После хвана китките й и свали ръцете й от лицето си. Тя не се възпротиви. Новите му рани бяха изчезнали — всяко ухапване, драскотина и оток, но не и старата. Нищо не можеше да се справи с това. Всичко можеше да се Изцери освен смъртта, че и тя даже. Но това — не.