А Ранд се закова на място. Огнени кълба се търкаляха през гъсто стълпената маса на черните ризници и опърлени тролоци лежаха навсякъде. Не можеше да бъде.
Без да смее и да помисли за надежда, той преля. Жилки на гибелен плам полетяха от пръстите му толкова бързо, колкото можеше да ги запреде, по-тесни от кутрето му, точно откъсвани, щом поразяха целта си. Бяха нищожно по-слаби от онова, което бе използвал срещу Рахвин, от всичко, което бе използвал срещу Рахвин, но не можеше да рискува някоя от тях да пререже заклещените в центъра от всичките тези тролоци. Но разлика като че ли нямаше. Цветовете на първия поразен мърдраал се преобърнаха, той се превърна в облечена в бяло черна фигура, после се пръсна на искрици, които се стопиха, докато конят на чудовището тичаше лудо. Тролоци, мърдраали, всеки, който се беше обърнал към него, изчезна по същия начин и той продължи да сече — непрекъсната мъгла от искрящи прашинки сякаш изпълни въздуха, изпаряваше се и се надигаше отново.
Срещу това не можеха да устоят. Зверските ревове се обърнаха на вой, пълен с ужас, и те побягнаха във всички посоки освен към него. Видя как един мърдраал се опита да ги върне и беше стъпкан заедно с коня си. Останалите побягнаха до един.
Ранд ги остави. Взираше се единствено в забулените айилци, преследващи бягащата гмеж. Този, който вееше знамето, беше един от тях — айилците не носеха знамена, но този, с червената превръзка през лицето, показваща се под кафявата шуфа, носеше. По улиците, извеждащи от площада, също се вихреше бой. Айилци срещу тролоци. Обикновени граждани срещу тролоци. Дори въоръжени мъже в униформи на гвардията на кралицата — срещу тролоци. Явно някои, които бяха пожелали убийството на една кралица, не можеха да преглътнат тролоци. Но Ранд забеляза всичко това съвсем бегло. Очите му търсеха.
Ето! Една жена в бяла блуза замахваше с късия си нож срещу един тролок. Миг след това пламъци обгърнаха туловището с мечата муцуна.
— Авиенда! — Ранд не беше усетил, че тича, докато не извика. — Авиенда!
А ето го и Мат, с разкъсано палто, окървавен, подпрял се на черното си копие: гледаше бягащите тролоци, оставил други да довършат битката вместо него сега, когато това вече беше възможно. И Ашмодеан — държеше непохватно меч и се мъчеше да погледне във всички посоки наведнъж, да не би някой от тролоците да реши да се върне. Ранд можа да усети сайдин в него, макар и слабо — Ашмодеан едва ли се бе сражавал само с меча.
Гибелният плам. Белфир беше прогорил нишка в Шарката. Колкото по-силен беше белфир, толкова по-назад достигаше прогарянето. И всичко сторено от онази личност, която погубеше, преставаше да е било. Все едно щеше да му е, дори Рахвин да бе разплел половината Шарка. Стига резултатът да беше този.
Усети сълзи по бузите си и пусна сайдин и Празнотата да си идат.
— Авиенда!
Вдигна я и я завъртя, а тя го загледа с широко отворени очи, сякаш го мислеше за луд. Не искаше да я пусне, но я пусна. За да може да прегърне и Мат. Или да се опита поне.
Мат го отблъсна с ръка.
— Какво ти става? Човек може да си помисли, че си ни смятал за мъртви. Не че не загинахме. За малко. Да си пълководец би трябвало да е по-безопасно от това!
— Живи сте — разсмя се Ранд, посегна и оправи косата на Авиенда — беше си изтървала някъде забрадката и сега тя висеше разрошена около шията й. — Щастлив съм, че сте живи. Това е всичко.
Той отново огледа площада и радостта му помръкна. Нищо не можеше да я заличи, но труповете, лежащи на купове там, където бяха устоявали айилците, я смалиха. Твърде много от момчетата още не бяха пораснали достатъчно, за да се нарекат мъже. И имаше и жени. Сред тях беше и Ламеле, със смъкнато було и наполовина прерязано гърло — нямаше да му прави повече супа. И Певин, стиснал с две ръце дебелото острие на тролокското копие в гърдите си — и за пръв път на лицето му имаше усмивка. Белфир бе спасил приятелите му, но не и останалите. Твърде много. Твърде много Деви.
„Живей с това, което можеш да имаш. Възрадвай се на това, което можеш да спасиш, и не тъгувай дълго за изгубеното.“ Мисълта не беше негова, но той я прие. Изглеждаше добър начин да избегне лудостта преди покварата на сайдин да го притегли към нея.
— Къде отиде? — попита Авиенда. Този път не сърдито. Ако не друго, изглеждаше облекчена. — В един миг беше тук, а в следващия вече те нямаше.
— Трябваше да убия Рахвин — каза той тихо. Тя отвори уста, но той допря пръсти до устните й да замълчи, после леко я избута, назад. „Живей с това, което можеш да имаш.“ — Не питай повече. Мъртъв е.
Баел се приближи. Куцукаше. По бедрото му имаше кръв, както и по острието на единственото му останало копие.