— Чел съм Каретонския цикъл — каза Башийр. Пъхна за малко двата бокала под мишница, счупи восъчния печат на делвата и после ги напълни с вино. — По-важното е, че кралица Тенобия също е чела Пророчествата. Не мога да говоря за Кандор или за Арафел, или за Шиенар. Вярвам, че те ще дойдат — няма дете в Граничните земи, което да не знае, че Сянката ни чака в Погибелта, за да връхлети върху нас — но за тях не мога да говоря. — Инайла изгледа подозрително бокала, който той й подаде, но се изкачи по стъпалата и го връчи на Ранд. — Всъщност — продължи Башийр — не мога да говоря дори за Салдеа. Тенобия управлява — аз съм само нейният пълководец. Но мисля, че изпратя ли при нея конник с вест, отговорът, който той ще донесе, ще бъде, че Салдеа тръгва с Преродения Дракон. Междувременно ви предлагам своята служба, заедно с деветхилядна салдейска конница.
Ранд завъртя бокала в ръката си и се вгледа в тъмночервеното вино. Самаил в Иллиан и други Отстъпници — Светлината само знае къде. Сеанчан дебне отвъд Аритския океан, а хората тук — готови да скочат за лична изгода, каквото и да струва това на света.
— Мирът все още е далеч — каза той тихо. — Още много дълго ще има само кръв и смърт.
— Винаги е така — отвърна тихо Башийр и Ранд не разбра с кое от двете твърдения се съгласява. Навярно с двете.
Пъхнал арфата под мишница, Ашмодеан тихо се отдалечи от Мат и Авиенда. Обичаше да свири, но не и за хора, които не слушат и не възприемат. Не беше сигурен какво бе станало тази заран и не беше сигурен, че му се иска да знае. Твърде много айилци бяха изразили изненада, че го виждат, твърдяха, че го били видели мъртъв — подробностите не искаше и да знае. През стената пред него имаше дълъг процеп. Знаеше какво е могло да направи този ръб толкова остър, тази повърхност така гладка като лед, по-гладка, отколкото и най-старателната ръка може да я направи след сто години лъскане.
Смътно — но и с трепет също така — той се зачуди дали прераждането по този начин го прави нов човек. Едва ли. Безсмъртието си беше отишло. То беше дар на Великия властелин — той все още използваше това име в мислите си, каквото и да настояваше ал-Тор да чува от устата му. Това беше достатъчно доказателство, че си е все същият. Безсмъртието беше изчезнало — знаеше, че трябва да е плод на въображението, и все пак понякога му се струваше, че времето го завлича, тегли го към един гроб, който той никога не беше помислял, че ще срещне — и извличането на малкото сайдин, на което беше способен, беше като да пие от клоака. Не съжаляваше, че Ланфеар е мъртва. Нито пък за Рахвин, но за Ланфеар особено, заради онова, което му беше причинила. Щеше да се смее и когато всеки от останалите умреше, а на последния — най-много. Не че изобщо се чувстваше като да е прероден в нов човек, но щеше да се държи за тази туфа трева на ръба на пропастта колкото може по-дълго. Все някой ден корените щяха да поддадат и да дойде дългото падане, но дотогава щеше да е жив.
Той отвори вратичката към килера. Там трябваше да има прилично вино. Една крачка — и спря. Кръвта се оттече от лицето му.
— Ти? Не!!!
Думата все още висеше във въздуха, когато смъртта го прибра.
Мургейз отри потта от лицето си, затъкна кърпата в ръкава си и намести посъдраната си сламена шапка. Добре поне, че бе успяла да се снабди с прилична рокля, макар че дори фино тъканата вълна беше неудобна в този пек. Всъщност Таланвор й я беше намерил. Беше й я дал с думите, че ще й отива по-добре от онова смъдящо нещо, в което се беше навлякла, когато избяга от двореца, и я изгледа от глава до пети, без да мигне и без да добави и една почтителна дума. Разбира се, тя самата беше решила, че няма да е безопасно някой да разбере коя е, особено след като разбра, че Гарет Брин е напуснал Корски извори. И защо този мъж трябваше да тръгне да гони някакви подпалвачи на плевни точно когато тя имаше нужда от него? Както и да е — щеше да се справи и без помощта му. Но в очите на Таланвор имаше нещо смущаващо, когато я нарече просто Мургейз.
Тя въздъхна и погледна през рамо. Ламгвин яздеше тромаво и оглеждаше гората. Бреане бе до него и го гледаше не по-малко бдително. От Кемлин насам армията й не беше нараснала и с трошица. Твърде много хора бяха чули за благородници, изгнани без никаква причина или заради лоши закони в столицата, за да направят нещо друго, освен да свият устни подигравателно при най-малкото споменаване, че могат да си развалят спокойствието, за да подкрепят законната си владетелка. Съмняваше се, че дори да знаеха кой им говори, щеше да е по-различно. Тъй че сега яздеше през Алтара, придържайки се колкото може повече към леса, защото навсякъде като че ли гъмжеше от въоръжени банди. Яздеше през леса с един обезобразен от белези уличен побойник, с една затъпяла от любов кайриенска благородничка — бежанка, с един дебел ханджия, който едва се сдържаше да не коленичи всеки път, когато го погледнеше, и с един млад войник, който понякога я гледаше така, сякаш е облякла една от онези рокли, които я караше да носи Гебрил. И с Лини. Как иначе. Можеше ли да забрави за Лини?