— Забрави това — отвърна му дрезгаво Ранд. Две бяха „нещата“, не едно. — Така или иначе, вече го унищожих. — Стори му се, че раменете на Ашмодеан леко помръднаха.
— Тогава… Тъмния… ще те погълне жив. Колкото до мен, смятам да пререже вените си в часа, в който разбера, че се е освободил. Стига да имам възможност. Бързата смърт е по-добра от онова, което би ме сполетяло. — Той отметна одеялото и седна, взирайки се с празен поглед в нищото. — Със сигурност е нещо по-добро, отколкото да полудея. Сега съм също толкова обречен на лудостта, колкото и ти. Ти пресече връзките, които ме предпазваха от нея. — В гласа му липсваше горчивина. Долавяше се само безнадеждност.
— А ако се намери друг начин да се заслоним от покварата? — попита Ранд. — Ако тя бъде премахната по някакъв начин? И тогава ли би се самоубил?
Смехът на Ашмодеан бе груб и жлъчен.
— Сянката да ме вземе дано, ти сигурно си въобразяваш, че си проклетият Създател! Разбери, човече. Ние с теб сме мъртви. Мъртви! Толкова ли си заслепен от гордост, че не го разбираш? Или умът ти е твърде задръстен, безнадеждни овчарю!
— Тогава защо не се откажеш и да се свърши? — попита Ранд и стисна устни. „Не бях чак толкова сляп, че да не видя какво ми подготвяхте двамата с Ланфеар. И не беше чак толкова задръстен умът ми, че да не измамя нея и да не натикам в клопката теб.“ — Щом няма никаква надежда, никакъв шанс, дори и най-малкото късче… тогава защо все още живееш?
Все така отбягвайки да го погледне, Ашмодеан се почеса по носа.
— Веднъж видях един човек, увиснал от стръмна скала — промълви той замислено. — Брегът се ронеше под пръстите му и единственото нещо, за което можеше да се хване, беше туфа трева, няколко дълги стръка с корени, едва прихванали се към скалата. Единствената възможност, която му бе останала, за да се изкачи на ръба. И той я сграбчи. — Смехът му никак не беше весел. — А знаеше, че ще се отскубне.
— А ти спаси ли го? — попита Ранд, но Ашмодеан не му отговори.
Когато Ранд се запъти към изхода, зад него прокънтяха звуците на „Марша на смъртта“.
Мънистените нишки се спуснаха зад него и петте Деви, които го очакваха в широкия празен коридор, плавно се изправиха. Всички, с изключение на една, бяха доста високи за жени, макар и не за айилки. На водачката им, Аделин, й липсваше само една педя, за да го погледне в очите, без да вдига глава. Изключението, една млада жена с буйна червена коса на име Инайла, не беше по-висока от Егвийн и много се засягаше на ръст. Също като на вождовете на кланове, очите им бяха сини, сивкави или зелени, а косите им варираха от светлокафяво, през жълто до червеникаво и бяха подстригани високо, с изключение на опашките на тила. Дългите ножове на коланите се уравновесяваха от пълни колчани от другата страна на кръстовете им и всички носеха на гърбовете си прибрани в калъфи рогови лъкове. Всяка държеше в ръка по три-четири къси копия с дълги метални остриета и по един кръгъл малък щит от бича кожа. Айилките, които не желаеха да си имат домашно огнище и деца, разполагаха със свое военно общество — Фар Дарейз Май, или Деви на копието.
Той ги удостои с лек поклон, което извика усмивки на лицата им. Поклонът не беше айилски обичай — във всеки случай не и по начина, по който той беше научен да го прави.
— Виждам те, Аделин — изрече той. — Къде е Джоинде? Струва ми се, че преди обед беше с теб. Да не се е разболяла?
— Виждам те, Ранд ал-Тор — отвърна тя. Бледожълтата й коса изглеждаше още по-светла като фон на загорялото й от слънцето лице, на едната буза на което личеше тънка бяла резка. — В известен смисъл беше. Цял ден си говореше сама, а няма и преди един час си отиде и положи брачен венец в нозете на Гаран от Джирад Гошиен. — Някои от останалите Деви поклатиха глави. Да се омъжи жена от тях, означаваше да се откаже от копието. — Утре изтича последният му ден като гай-шайн. Джоинде е от Черната скала на Шаарад — добави тя многозначително. И то си беше многозначително. Често се сключваха бракове с мъже и жени, които са служили като гай-шайн, но твърде рядко — между хора от кланове, които са в кръвна вражда, дори кръвната вражда сега да беше отложена.
— Като болест е. Заразна — намеси се разгорещено Инайла. Гласът й беше пламенен, също като косата й. — Откакто сме дошли в Руйдийн, по една-две Деви правят брачни венци всеки ден.
Ранд кимна, надявайки се жестът му да бъде приет като съчувствен. Вината за това беше негова. Ако им го кажеше, не знаеше колко ли от тях щяха да останат с него. Всички, най-вероятно — честта щеше да ги задържи, а и те не се бояха повече, отколкото вождовете на кланове. Добре поне че засега ставаше дума само за бракове: дори Девите смятаха брака за нещо по-добро от онова, което бяха изпитали други. Сигурно нямаше да го изоставят.