Няколко дървени парчетии — проядени от червеи облегалки или крака от столове — лежаха върху големите бели плочи в пространството между перваза и тълпата зяпачи. До перваза бяха подредени опразнени вече червени глинени чаши, както и други, все още пълни с уускай, и една сребърна купа. Играта се състоеше в това да отпиеш, след което да се опиташ да удариш с нож подхвърлена във въздуха цел. Никой от хората на Кадийр, както и от айилците, не беше склонен да играе с него на зарове, при положение че печелеше толкова често, а на карти въобще не можеха да играят. При играта с мятането на ножа се смяташе, че нещата ще са по-различни, особено като към това се прибавеше и уускай. На тази игра той не печелеше така често, както на зарове, но все пак половин дузина напечелени златни чаши и две купи лежаха в басейна под него заедно с купчинка гривни и гердани, украсени с рубини, лунен камък или сапфири, както и няколко шепи монети в добавка. До печалбата му лежаха кротко кожената му шапка с широка периферия и едно странно копие с черно острие. Някои от трофеите му дори бяха айилска изработка. Те, изглежда, бяха по-склонни да му плащат с нещо от плячката си, отколкото с пари.
Корман, единият от айилците, клечащи на перваза, вдигна очи към него и той спря да пее. Носът на айилеца беше прорязан през средата с бяла резка.
— Ти си почти толкова добър с ножовете, колкото и със заровете, Матрим Каутон. Дали да не му сложим край? Светлината гасне.
— Светло е колкото искаш. — Мат погледна към небето с присвити очи. Бледи сенки бяха покрили всичко тук, в долината на Руйдийн, но небесната светлина все още беше достатъчна, за да се вижда поне. — Баба ми можеше да метне нож на толкова светло. Аз пък мога да го направя със завързани очи.
Дженрик, другият клечащ айилец, заоглежда публиката.
— Има ли жени тук? — Телосложението му беше като на мечка, но се смяташе за остроумник. — Един мъж говори така само когато наоколо има жени, за да ги впечатли. — Пръснатите из тълпата Деви се разсмяха също толкова дрезгаво, колкото мъжете, даже още повече.
— Смятате, че не мога? — промърмори Мат и дръпна тъмния шал, с който беше увил шията си, за да скрие белега от един опит да го обесят. — Само извикай „сега“, като го хвърлиш нагоре, Корман. — Той припряно завърза шала около очите си и измъкна един от ножовете си от ръкава. Най-силният звук, който можеше да се чуе в този момент, беше дишането на зяпачите. „Не съм бил пиян ли? Насмукал съм се като мечка на гъдулар.“ И въпреки това изведнъж усети късмета си, усети онзи рязък подтик, който усещаше всеки път, когато узнаваше колко ще му се падне още преди заровете да са спрели да се въртят. От това усещане сякаш малко му поолекна. — Хвърляй — измърмори той кротко.
— Сега — извика Корман и ръката на Мат се отметна назад, а после полетя напред.
Ударът на стоманата в дървото отекна сред възцарилата се тишина също така силно, както тупването на дървото върху настилката.
Никой не промълви и думичка, докато Мат смъкваше шала на врата си. Парче от облегалка на стол, не по-голямо от собствената му длан, лежеше на откритото, с ножа му, здраво забит в средата. Корман, изглежда, се бе опитал да изиграе късмета му. Какво пък, той не беше определил каква ще е целта. Изведнъж осъзна, че дори не беше се обзаложил.
Най-сетне един от мъжете на Кадийр почти извика:
— Ей това ако не е късметът на Тъмния!
— Късметът е кон, който можеш да яхнеш както всеки друг — каза Мат. Не знаеше откъде му дойде на езика. Не че му беше много ясно откъде бе дошъл и късметът му. Просто се стараеше да го язди колкото може по-добре.
Макар и да го беше произнесъл съвсем тихо, Дженрик го изгледа намръщено.
— Какво беше това, което каза, Матрим Каутон?
Мат отвори уста да го повтори, но щом думите прокънтяха съвсем ясно в главата му, веднага спря. „Сене сойя каба’донде айн довиеня.“ Древният език.
— Нищо — измрънка той. — Просто си говорех сам. — Зяпачите бяха започнали да се отдръпват. — Май светлината наистина гасне и е късно да продължим.
Корман настъпи парчето дърво, измъкна ножа на Мат и му го върна.
— Някой друг път, може би, Матрим Каутон, друг ден. — Айилският начин да кажеш „никога вече“, когато не искаха да го кажат направо.
Мат кимна и пъхна ножа в един от калъфите на ръкава си. Беше същото, както когато хвърляше шест шестици двадесет и три пъти поред. Едва ли можеше да ги вини. Не можеше да се обясни просто с думичката „късмет“. Забеляза с малко завист, че никой от айилците не се олюляваше, докато се присъединяваха към разсейващата се тълпа.