Мат прокара длан през косата си и се отпусна тежко на перваза. Спомените, които някога се появяваха в главата му като стафиди в сладкиш, сега се бяха слели със собствените му. С част от съзнанието си си спомняше, че се е родил в Две реки преди двадесет години, но можеше съвсем ясно да си спомни как бе предвождал атаката, довела до бягството на тролоците при Майганде, а също и как бе танцувал в двора на Тармандевин, и още сто неща, ако не и хиляда. Предимно битки. Спомняше си как бе загивал повече пъти, отколкото му се искаше да си помисли дори. И вече липсваха зевове между спомените за отделните му животи. Не можеше да отличи собствените си спомени от тези на други мъже, освен ако много не се съсредоточеше.
Той се пресегна зад себе си, нахлупи широкополата си шапка и постави странното копие на коленете си. Наместо с обичайния метален връх то беше увенчано с нещо, подобно на дълъг две стъпки меч, белязан с два гарвана. Лан му беше казал, че това острие е било изковано с помощта на Единствената сила по време на Войната на Сянката, така че с всяка употреба да става все по-остро и несъкрушимо. Мат не смяташе да разчита на него, освен ако не му се наложеше. Може и да се беше запазило три хиляди години, но той на Силата много-много не разчиташе. По дължината на черната дръжка личеше курсивен надпис, завършващ във всеки край с по още един гарван, инкрустиран с някакъв непознат метал, още по-черен от дървото. Беше на Древния език, но той вече можеше да го чете, естествено.
„Тъй спогодбата ни е записана; така е сключен договорът.
Мисълта е стрелата на времето; паметта не заглъхва никога.
Каквото бе поискано, се даде. Платена е цената.“
В едната посока на широката улица, на половин миля оттук, имаше площад, който в повечето градове щеше да се нарече голям. Айилските търговци се бяха прибрали за нощувка, но павилионите им си стояха, направени от същата сивкавокафява вълна, използвана за шатрите на Айил. Стотици търговци бяха надошли в Руйдийн от всички краища на Пустошта за най-големия панаир, който айилците бяха виждали някога, и още прииждаха всеки ден. Търговците бяха първите, които всъщност заживяха в града.
На Мат всъщност никак не му се искаше да погледне в другата посока — към централния площад, но погледна. Различи фургоните на Кадийр, очакващи още товар утре. На един от тях този следобед беше вдигнато нещо, приличащо на голяма усукана рамка за врата от червен мрамор. Моарейн особено се беше погрижила тя да бъде закрепена здраво и според указанията й.
Той нямаше представа какво знае тя за странното нещо — а и не смяташе да я пита. По-добре щеше да е за него тя изобщо да е забравила, че е жив, но възможността за това беше нищожна — ала каквото и да знаеше тя, не беше повече от това, което бе научил той. Беше минал през този „вход“ като последния глупак, за да потърси отговори. А това, което получи в замяна, беше главата му, пълна с нечии чужди спомени. А на всичко отгоре бе и умрял. Той пристегна още по-здраво шала около врата си. А, и още две неща. Сребърен медальон с лисича глава, който носеше под ризата си, и оръжието, което бе положил на коленете си. Твърде малка отплата. Леко прокара пръсти по врязания надпис. „Паметта не заглъхва никога.“ Онези от другата страна на оня „вход“ имаха чувство за хумор, подходящо за айилците.
— Винаги ли можеш да го правиш?
Той извъртя глава така рязко, че вратът му изпука. Една Дева бе седнала до него. Висока дори за айилка, по-висока от него. Косата й беше като златни стружки, а очите й — като ведро утринно небе. По-възрастна беше от него може би с десетина години, но това никога не го беше смущавало. Обаче беше и Фар Дарейз Май.
— Аз съм Мелиндра — продължи тя. — От септата Джумай. Това винаги ли можеш да го правиш?
Едва сега осъзна, че тя има предвид мятането на ножовете. Каза си септата, но не и клана. Айилците никога не правеха така. Освен ако… Трябваше да е някоя от Девите на Шайдо, дошли да се присъединят към Ранд. Всъщност на него така и не бяха му станали ясни всичките им бъркотии с разните общества, но колкото до Шайдо, спомняше си много добре, че се бяха опитали да забият копията си и в него. Куладин не си падаше по никого от хората, свързани с Ранд, а това, което мразеше Куладин, го мразеше и целият клан Шайдо. От друга страна, Мелиндра беше дошла тук в Руйдийн. Дева. Но пък му се усмихваше лекичко. И погледът й беше някак подканящ и топъл.
— Повечето пъти — призна си той чистосърдечно. Дори когато не го чувстваше, късметът му бе добър; а когато го усетеше, беше направо безотказен. Тя се изкикоти, усмивката й се разшири, сякаш си беше помислила, че се хвали. Жените сякаш решаваха дали човек лъже, или не, без да им трябват никакви доказателства. От друга страна, ако те харесваха, или им беше все едно, или решаваха, че и най-нахалната лъжа е истина.