Вечната усмивчица на Джолайн се стопи. Съвсем задоволително. Тя отвори уста, но побърза да я затвори пред твърдия поглед на Елайда. Накрая сгъна коляно в дълбок реверанс.
— Както заповядате, майко.
Думите прозвучаха почти през зъби, покорството беше твърде принудено, но можеше да мине. Засега.
— А усилията да бъдат върнати онези, които напуснаха? — Тонът на Елайда се втвърди още повече. Връщането на Айез Седай, избягали, когато онази жена бе свалена, означаваше връщането на Сините в Кулата. А тя не беше сигурна дали изобщо може да се довери на която и да е от Сините. Да избягат вместо да я поздравят за възкачването й! И въпреки всичко Кулата трябваше да възстанови единството си.
За тази задача отговаряше Джавиндра.
— И тук има трудности. — Лицето й си остана сурово както винаги, но тя бързо облиза устни пред лицето на бурята, мълчаливо надигаща се в очите на Елайда. — Майко.
Елайда поклати глава.
— За трудности не желая да слушам, дъще. Още утре да ми представиш списък с всичко, което си предприела, включително всички мерки, които са взети, за да не разбере светът за каквото и да е разногласие в Кулата. — Това беше жизненоважно. Имаше нова Амирлин, но светът трябваше да вижда Кулата единна и силна както винаги. — Ако не разполагаш с достатъчно време за работата, която ти възлагам, може би ще се наложи да отстъпиш мястото си на Заседателка за Червените в Съвета. Трябва да го обмисля.
— Няма да бъде необходимо, майко — отвърна бързо жената със стоманеното лице. — Ще получите искания от вас доклад утре. Сигурна съм, че много ще започнат скоро да се връщат.
Самата Елайда никак не беше сигурна, колкото и да й се искаше — Кулата трябваше да е силна; просто трябваше! — но мисълта й бе разбрана. Погледите на всички станаха угрижени, с изключение на Алвиарин. След като Елайда беше готова да се нахвърли върху една от бившата си Аджа, навярно щеше да е още по-жестока към останалите. Навярно бяха допуснали грешка с това, че се бяха отнасяли с нея като с церемониална статуя. Вярно, те я бяха поставили на Амирлинския трон, но сега тя беше Амирлин. Елайда бе доволна. Още няколко назидателни примера в следващите дни щяха да го набият здраво в главите им. Ако се наложеше, щеше да кара всяка да си избира сама наказание, докато не почнеха да молят за милост.
— В Кайриен има тайренски войски, както и андорски — продължи Елайда, без да обръща внимание на притеснението им. — Тайренски войници, изпратени от мъжа, който завзе Тийрския камък. — Шемерин стисна здраво дебелите си длани, а Теслин потръпна. Само Алвиарин остана неразвълнувана като замръзнал вир. Елайда протегна ръка и посочи картината с двамата мъже, сражаващи се с мълнии. — Погледнете. Вижте добре! Или ще накарам всяка от вас да трие подовете на лакти и колене. След като нямате смелост да погледнете дори една картина, какъв кураж ще имате да се преборите с онова, което предстои? Кулата няма нужда от страхливки!
Всички вдигнаха очи и размърдаха нозе, сякаш бяха плахи момиченца, а не Айез Седай. Единствено Алвиарин погледна и единствено тя поне външно изглеждаше невъзмутима. Шемерин закърши ръце и очите й чак се навлажниха. Трябваше да се направи нещо с Шемерин.
— Ранд ал-Тор. Мъж, който може да прелива. — Думите изплющяха от езика на Елайда като бич. От тях собственият й стомах се стегна на възел и тя се уплаши да не повърне. Но успя по някакъв начин да запази лицето си гладко и натисна още, замята думите от устата си като камъни от прашка. — Мъж, обречен да обезумее и да всее ужас със Силата, преди да умре. Но не само това. Арад Доман, Тарабон и всичко останало се раздира от бунтове и рухва все заради него. Ако войната и гладът в Кайриен не могат да му се припишат със сигурност, то той със сигурност ще предизвика там още по-голяма война между Тийр и Андор, докато Кулата има нужда от мир! В Геалдан някакъв побъркан шиенарец вече проповядва за него пред тълпи, твърде големи, за да се справи с тях армията на Алиандре. Най-голямата опасност, пред която Кулата се е изправяла някога, най-голямата заплаха, която светът някога е преживявал, а вие дори не можете да се осмелите да проговорите за него? Не можете дори изрисувания му лик да погледнете?
Отвърна й мълчание. Езиците им сякаш бяха замръзнали. Повечето се взираха в младежа на картината като птици, хипнотизирани от змия.
— Ранд ал-Тор. — Името предизвика горчивина на устните на Елайда. Някога този младеж, така невинен външно, се беше оказал на една ръка разстояние от нея. А тя не бе успяла да провиди какво е той. Предшественичката й на трона го беше знаела — Светлината знаеше само от колко време — и го беше оставила да крачи на воля по широкия свят. Онази жена й беше казала твърде много преди да избяга, беше признала неща, когато я притиснаха с изтезания, неща, които самата Елайда не можеше да се насили да повярва — ако Отстъпниците наистина се бяха освободили, навярно всичко беше изгубено — но някак си бе успяла да премълчи някои отговори. А после избяга, преди отново да я подложат на разпити. Онази жена и Моарейн. Онази жена и Синята бяха знаели през цялото време. Елайда беше решила на всяка цена да върне и двете в Кулата. Щеше да ги принуди да кажат и последната трошица, която знаеха. На колене щяха да я молят за смъртта си преди да е свършила с тях.