— Нищо — отвърна му тя. — Но има някои работи, които обичам да правя на лунна светлина.
Тя го прегърна, свали му шапката и му зашепна нещо на ухото, Скоро той се бе ухилил много по-широко и от нея.
Глава 4
Здрач
Със своя ескорт от Фар Дарейз Май Ранд пристъпи към входа на Покрива на Девите в Руйдийн. Бели стъпала, също така широки, както високо беше зданието, и всяко стъпало с дълбочина един разкрач, се издигаха към дебели колони, високи двадесет крачки, черни на вид във вечерния здрач и яркосини през деня, жлебовани на спирали. Фасадата на зданието представляваше мозайка с шарки от лъскави плочици, на бели и сини спирали, които изглеждаха безкрайни за човешкото око, а на витража на един огромен прозорец точно над колоните се виждаше чернокоса жена с ръст петнадесет стъпки, с надиплена синя роба и с вдигната нагоре дясна ръка, било за благослов, било за да спре някого или нещо. Лицето й беше тържествено и в същото време сурово. Която и да бе тя, със сигурност не беше айилка с тази нейна бяла кожа и тъмни очи. Някоя Айез Седай навярно. Той изтупа пепелта от лулата си в петата на ботуша и я пъхна в джоба, преди да закрачи нагоре по стъпалата.
С изключение на гай-шайн, под Покрива на Девите не се допускаха мъже — никой без изключение, от никоя твърдина в Пустошта. Някой вожд или кръвен роднина на някоя Дева можеше само да загине, опитвайки се да влезе тук, въпреки че всъщност айилците не можеха и да си го помислят, защото същото важеше за всяко общество. Единствено членовете на обществата и техните гай-шайн можеха да влизат вътре.
Двете Деви, застанали на стража до високите бронзови порти, си подмятаха девичи приказки, попоглеждаха косо към него, докато се приближаваше сред колоните, и се подхилкваха. Много му се искаше да разбере какво точно си приказват по негов адрес. Погледна вратите. Дори в такава засуха като в Пустошта бронзът трябваше да е покрит с дебела патина от времето, но гай-шайн бяха излъскали двете крила така, че приличаха на току-що изработени и поставени. Стояха широко разтворени и двете жени на стража не направиха никакъв жест или движение, с което да му попречат да влезе. Аделин и останалите му охранителки го последваха по петите.
Широките коридори вътре, покрити с бели плочки и обкръжени от просторни помещения, бяха изпълнени с Деви, насядали по яркоцветни възглавнички. Приказваха си, почистваха оръжия, играеха си на „котешка люлка“ или на камъчета, или пък на „Хиляда цветя“ — айилска игра, включваща образуването на фигури с помощта на малки плоски камъчета, гравирани сякаш със стотици различни символи. Естествено, около техните групички плавно се движеха тумби гай-шайн, улисани в работата си — почистваха, подреждаха, сервираха, грижеха се за стотиците светилници — от простите глинени лампи, през донесените отнякъде като плячка позлатени стенни, та чак до светилниците с високи стойки, намерени тук, в града. Разноцветни килими и красиви гоблени украсяваха подовете и стените, почти във всички възможни съчетания и шарки, каквито можеха да се намерят в страните, където имаше килими и гоблени. Самите стени и тавани представляваха фино изработени мозайки с гори, реки и небеса, каквито никой в Пустошта не беше виждал.
Млади и стари, Девите се усмихваха, щом го видеха, а някои дори се протягаха да го потупат по рамото. Други го повикваха по име и го питаха как е, дали се е нахранил, дали би искал гай-шайн да му донесат вино и вода. Той им отвръщаше кратко, макар и с учтиви усмивки. Че е добре, че не е нито гладен, нито жаден. Продължаваше да върви, без дори да се забавя, докато отговаряше. Забавеше ли крачка, щеше да се наложи да се спре, а точно сега не му беше до това.
Фар Дарейз Май в известен смисъл го бяха осиновили. Някои се държаха с него като със син, други — като с малкото си братче. Възрастта, изглежда, нямаше нищо общо с това; жени с бяло в косата се случваше да разговарят с него като с родния си брат, на чашка чай, докато Деви, не по-големи от една година от него, се опитваха да се грижат да е облечен с подходящите дрехи за жегата навън. Нямаше как да се избегне тази тяхна майчинска суетня: те просто го правеха и той не виждаше как може да ги спре, освен да използва Силата, за да ги разкара.
Беше си помислял дали да не се опита да си осигури охраната на друго бойно общество — на Шайен Мтаал, Каменните кучета например, или на Аетан Дор, Червените щитове. Руарк беше бил член на Червените щитове преди да стане вожд — само че какво основание можеше да изтъкне за това? Едва ли истинското. Дори само мисълта как ще обяснява на Руарк и останалите каква е причината го караше да се чувства неловко. При това особено чувство за хумор сред айилците дори вечно киселият Хан щеше да се пукне от смях. А и каквато причина да изтъкнеше, най-вероятно щеше да оскърби честта и на последната Дева. Добре поне, че рядко се държаха с него като грижовни майчици, освен под Покрива, където нямаше кой да го види, освен самите те, а гай-шайн нямаше изобщо да проговорят и думичка за това, което виждаха тук вътре.