В известен смисъл да споделя плановете си с Ашмодеан беше по-малко опасно, отколкото да разкрие намеренията си пред Айез Седай. „За Моарейн аз все още съм селското овчарче, което тя може да използва за целите на Кулата, докато за Ашмодеан съм единственият клон, за който може да се хване в придошлата вода.“ Странно бе да си мисли, че вероятно може да се довери повече на един Отстъпник, отколкото на Моарейн. Не че можеше особено да се доверява и на него. Ашмодеан. Щом връзките му с Тъмния го бяха предпазвали от покварата на сайдин, трябваше да има и друг начин да се постигне това. Или да се прочисти.
Проблемът беше в това, че преди да преминат на страната на Сянката, Отстъпниците са били едни от най-могъщите Айез Седай в Приказния век, когато неща, за които днес Бялата кула не можеше и да сънува, са били ежедневие. И щом Ашмодеан не знаеше такъв начин, значи той вероятно изобщо не съществуваше. „Трябва да съществува все пак нещо. Няма просто да си седя така и да чакам да полудея и да умра.“
Това си беше пълна глупост. Пророчеството му предопределяше някаква среща в Шайол Гул. Кога — той не знаеше. Но след нея нямаше да му се налага да се безпокои повече, че ще полудее и ще загине. Той потръпна и си помисли дали да не разгъне одеялата.
Тихият шум на човешки стъпки в коридора го накара да скочи. Казах им! Ако не могат да… Жената, която отвори вратата — носеше куп дебели вълнени одеяла, — беше последният посетител, когото бе очаквал да види тук.
Авиенда спря на прага и го изгледа с хладните си синьо-зелени очи. Повече от хубава жена, на възраст колкото него, тя беше Дева преди да остави копието, за да стане Мъдра, не много отдавна. Тъмночервеникавата й коса все още не стигаше до раменете й и тя почти не се нуждаеше от сгънатата кафява забрадка, привързана, за да я пази от лицето й. Изглеждаше малко непривично с кафявия си шал, и непохватна някак в тези дебели поли от сива вълна.
За миг го жегна ревност при вида на сребърния гердан, който си беше окачила — изкусен низ от сложно изработени дискчета, всяко с различна големина. „Кой ли й го е дал?“ Не беше възможно да си го е избрала сама — тя като че ли не си падаше много по накитите. Единственото друго украшение, което носеше, бе широка костена гривна с врязани по нея розички. Нея той й беше подарил и все още не беше сигурен дали му е простила за това. Във всеки случай беше глупаво от негова страна да проявява ревност.
— Не съм те виждал от десет дни — каза й той. — Мислех, че Мъдрите ще те вържат за ръката ми, след като разберат, че съм запушил достъпа им до сънищата ми. — Ашмодеан много се беше развеселил от първото нещо, на което бе поискал да го научи, и след това бе изпаднал в униние от това колко време бе необходимо на Ранд, докато го научи.
— Трябва да си гледам обучението, Ранд ал-Тор. — Тя щеше да стане една от малкото Мъдри, които умеят да преливат; това бе част от обучението й. — Не съм като някоя влагоземка, че да стоя непрекъснато около теб, та да ме гледаш, когато ти се доще. — Макар да се познаваше с Егвийн, както и с Елейн между другото, тя продължаваше да има странна и доста погрешна представа за така наречените от нея влагоземски жени, както и за влагоземците изобщо. — Те никак не са доволни от това, което си направил. — Имаше предвид Амис, Баир и Мелайне, трите Мъдри сънебродници, които я учеха и които се опитваха да го държат под око. Авиенда печално поклати глава. — Особено недоволни останаха от това, че съм ти казала, че бродят в сънищата ти.
Той я изгледа продължително.
— Ти си им казала? Но всъщност ти не си ми издавала нищо. Аз сам се досетих и все едно щях да го направя, дори и да не беше ми намекнала. Авиенда, те самите ми казаха, че могат да разговарят с хора в сънищата им. До извода имаше само една крачка.
— Нима искаш още да ми накърниш честта? — Гласът й беше съвсем равен, но очите й можеха да запалят огъня в камината. — Няма да се озлочестя заради теб, нито заради който и да е мъж! Аз ти подхвърлих следата и няма да отречеш позора ми. Трябваше да те оставя да замръзнеш. — И тя запокити купчината одеяла по главата му.
Той ги хвана и ги сложи до постелята. Какво да й отвърне? Цялата работа отново се свеждаше до джи-е-тох. Жената беше настръхнала като бодлив трън. Привидно й бяха дали задачата да го учи на айилските обичаи, но той знаеше истинското й задължение — да го шпионира за Мъдрите. Каквото и злочестие да беше свързано при айилците с шпионирането, то явно не засягаше Мъдрите. Те знаеха, че той знае, но по неизвестна причина това не ги притесняваше и доколкото предпочитаха нещата да си останат такива, каквито са, той също нямаше нищо против. Първо, Авиенда не беше особено добра шпионка. Тя почти никога не се опитваше да научи нещо особено, само нравът й често го караше да се ядосва или да се чувства гузен, също както с Моарейн. Второ, понякога дори се оказваше приятна компания, когато забравяше да държи бодлите си щръкнали. С Авиенда поне знаеше на кого са наредили Амис и другите да го следи. Ако не беше тя, щеше да е някой или някоя друга и той непрекъснато щеше да се чуди коя е. Освен това, когато беше с него, тя никога не го гледаше нащрек, все едно че може да й направи нещо лошо.