Протегнах ръка към лицето на Гордън Бенингтън.
- Пий, Гордън, пий от кръвта ми и говорй с нас.
Тези кръгли, въртящи се очи се втренчиха в мен, след което хлътналият му нос улови миризмата на кръв и той сграбчи ръката ми с двете си ръце и сведе уста към раната.
Чувствах ръцете му като студен восък, в който имаше клечки. Устата му беше почти без устни, така че зъбите му се притиснаха близо до плътта ми, докато смучеше от ръката ми. Езикът му се стрелкаше напред и назад върху раната като нещо отделно и живо в устата му, което се храни от мен.
Поех дълбок, уравновесяващ дъх, вдишване и издишване, вдишване и издишване. Нямаше да ми стане лошо. Не. Нямаше да се поставя в неудобна ситуация пред толкова много хора.
Когато реших, че той е поел достатъчно, казах:
- Гордън Бенингтън.
Той не реагира, а продължи да притиска раната с уста и да стиска китката ми силно с ръце.
Почуках внимателно отгоре по главата му с едната страна на мачетето.
- Г-н Бенингтън, хората чакат, за да разговарят с теб.
Не знам дали се дължеше на думите или бе заради почукването с мачете, но той вдигна поглед и бавно започна да се отдръпва от ръката ми. В очите му вече имаше повече от личността му. Изглежда кръвта винаги има такъв ефект, изпълва ги с тях самите.
- Ти ли си Гордън Бенингтън? - попитах. Трябваше да действаме според процедурата.
Той поклати глава.
Съдията изрече:
- Нужно е да отговорите гласно, г-н Бенингтън, заради протокола.
Той се взираше нагоре към мен. Повторих думите на съдията и Бенингтън проговори:
- Аз съм... бях Гордън Бенингтън.
Един от страничните ефекти на съживяването на мъртъвци само с моята кръв, е, че те винаги знаят, че са мъртви. Преди бях съживявала някои, които не го знаеха и беше неприятно да им съобщавам, че са мъртви и че скоро ще ги върна обратно в гроба.
Истински кошмар, несъмнено.
- Как умря, г-н Бенингтън? - попитах.
Той въздъхна, всмуквайки въздух и чух как изсвири, защото по-голямата част от дясната страна на гърдите му липсваше. Костюмът го прикриваше, но бях виждала снимките от местопрестъплението. Освен това знаех каква бъркотия прави 12- калиброва пушка от близко разстояние.
- Бях прострелян.
Зад мен имаше напрежение, можех да го усетя през жуженето на кръга от сила.
- Как беше прострелян? - попитах със спокоен глас, успокояващ.
- Прострелях се сам докато слизах по стълбите към мазето ни.
От едната страна на тълпата се чу победоносен вик и нечленоразделен писък от другата.
- Нарочно ли се простреля? - запитах.
- Не, разбира се. Спънах се и оръжието стреля, толкова глупаво стана всъщност. Толкова глупаво.
Зад мен се чуха много викове. Повечето бяха на г-жа Бенингтън, която крещеше:
- Предупредих ви, малката кучка...
Обърнах се и извиках:
- Съдия Флетчър, чухте ли всичко?
- Повечето - отвърна той. Превключи гръмкия си глас на по-силен звук и извика: - Г-жо
Бенингтън, ако запазите мълчание достатъчно дълго, за да чуете, съпругът ви току-що каза, че смъртта му е случайна.
- Гейл - гласът на Гордън Бенингтън беше неуверен - Гейл, там ли си?
Не исках сърцераздирателна среща върху гроба.
- Приключихме ли, съдия? Мога ли да го върна обратно?
- Не - това се чу от адвокатите на „Фиделис". Конрой пристъпи по-близо. -Имаме някои въпроси към г-н Бенингтън.
Те задаваха въпроси и първоначално се налагаше да му ги повтарям, за да може да отговори, но стана по-добър в отговарянето. Физически не изглеждаше по-добре, но започваше да идва на себе си, да внимава повече, да осъзнава повече заобикалящата го среда.
Забеляза жена си и каза:
- Гейл, толкова съжалявам. Беше права относно оръжията. Не бях достатъчно внимателен.
Толкова съжалявам, че напуснах теб и децата.
Г-жа Бенингтън се приближи към нас, а адвокатите й я следваха. Помислих си, че ще трябва да им кажа да я държат настрана от гроба, но тя спря извън кръга, сякаш можеше да го усети. Понякога хората, които се оказва, че са надарени, могат да изненадат човек.
Съмнявам се, че тя въобще е била наясно защо спря да се движи напред. Разбира се, държеше ръцете си плътно до тялото си. Нямаше да се протегне напред, за да докосне съпруга си. Не смятам, че искаше да разбере какво е усещането за тази приличаща на восък кожа. Не можех да я виня.
Конрой и останалите адвокати се опитаха да продължат с въпросите, но съдията каза:
- Гордън Бенингтън отговори на всичките ви въпроси подробно. Време е да го оставим да... почива.