- Той не представлява заплаха - настоях, като притиснах тялото си достатъчно назад, за да усетя Ашър в една дълга линия до мен.
Той каза нещо на френски и всички хванаха оръжията си малко по-силно.
- На английски, Ашър, на английски.
Той пое дълбок, треперещ дъх.
- Нямах намерение да плаша някого.
Не много отдавна на полицаите им бе позволено да стрелят по вампир на мига, само защото е вампир. Минаха само няколко години откакто делото „Адисън срещу Кларк" „съживи" вампирите отново, или поне според закона. Сега те бяха граждани с права и да ги застрелят без основателна причина беше убийство. Но това все пак се случваше от време на време.
- Ако стреляте докато аз съм на пътя, може да се сбогувате със значките си.
- Нямам значка. - Беше Балфур, разбира се, и се правеше на велик, но заплашителните му приказки бяха подкрепени от голямо оръжие.
Погледнах го.
- Ако стреляш, по-добре да ме убиеш, защото няма да имаш втори шанс.
- Никой няма да стреля по никого - намеси се Никълс, а аз бях достатъчно близо, че да го чуя да мърмори под носа си: - Мамка му!
Беше изместил дулото на оръжието си и сочеше към телохранителите.
- Свалете оръжията, веднага!
Останалите полицаи го последваха и внезапно кръгът от оръжия не сочеше към мен, а към Балфур и Рекс. Изпуснах дъх, за който не бях осъзнала, че задържам, и се извих леко към Ашър.
Той не беше толкова глупав, че да изненадва куп хора, особено полицаи, като прелети покрай тях. Нищо друго не караше хората така да откачат, като да видят вампири да правят невъзможни неща. Освен това беше проговорил на френски, което означаваше, че е достатъчно изплашен, че да забрави английския. Нещо много сериозно не беше в ред, но не можех да го питам, все още не. Първо се махни от огнестрелната линия, след това оправяй останалото.
Стояхме толкова близко един до друг, че неговата тежка, златиста коса докосваше моите черни къдрици. Той постави ръце на раменете ми и аз можех да усетя напрежението. Беше изплашен. Какво бе станало?
Полицаите бяха убедили телохраните да оставят оръжията си настрана. Униформените се бяха разделили и изпращаха двете заинтересовани страни обратно до колите им. Заради това Никълс, съдията и съдебният репортер останаха близо до нас. Поне репортерът вече не печаташе.
Никълс се обърна към мен, оръжието му сочеше надолу и почукваше леко по панталоните си.
Намръщи се, а погледът му прескочи към Ашър, след което се премести върху мен. Знаеше достатъчно, че да не рискува да гледа вампир в очите. Можеха да те омагьосат с очите си, стига да искаха. Аз бях имунизирана, защото бях човешкият слуга на Господаря на града.
Благодарение на Жан-Клод бях в безопасност от повечето неща, които Ашър можеше да направи. Не от всичко, но от повечето.
Никълс очевидно не беше доволен.
- Добре, какво беше толкова спешно, че той трябваше да долети така?
По дяволите, беше прекалено добро ченге. Дори след като вероятно се беше занимавал с вампири прекалено малко, беше направил логическото заключение, че единствено спешен случай би накарал Ашър да се появи така.
Погледът му отново се прехвърли към Ашър и след това към лицето ми.
- Това е добър начин да накарате да ви застрелят, г-н...
- Ашър - отвърнах вместо него.
- Не попитах вас, г-це Блейк. Попитах него.
- Казвам се Ашър - изрече той с глас, който се усещаше по въздуха като ласка. Използваше вампирски сили, за да се направи по-приемлив. Ако Никълс откриеше какво прави, това щеше да рикошира. Но не стана.
- Какво не е наред, г-н Ашър?
- Само Ашър - и гласът се плъзна по кожата ми толкова успокояващ. Имах някакъв имунитет към гласа, но Никълс нямаше.
Той примига, след това се намръщи объркан.
- Хубаво, Ашър, за какво по дяволите е това бързане?
Пръстите на Ашър върху раменете ми се стегнаха и го почувствах как поема дъх. Имах секунда, в която да се надявам, че няма да опита да се прави на Оби-Уан Кеноби върху лейтенант Никълс. Нали знаете „Това не са дроидите, които търсите"*.
Никълс беше с посилна воля.
(*Реплика от „Междузвездни войни")
- Мюзет беше ранена смъртоносно. Дойдох, за да заведа Анита при нея. Усетих как цветът се отдръпва от лицето ми и дъхът ми заседна в гърлото. Мюзет беше един от лейтенантите на Бел Морт. Бел Морт беше първоизточникът, le sourdre de sang на кръвната линия на Жан-Клод и Ашър. Освен това беше и член на Вампирския съвет, чиято щабквартира беше някъде в Европа. Всеки път, когато членове на Съвета ни посещаваха, умираха хора. Някои от тях бяха наши, а други - техни. Но Бел Морт никога досега не беше изпращала някого. Течаха някакви предпазливи преговори относно посещение на Мюзет. Тя се очакваше да пристигне след три месеца, точно след Деня на благодарността. Така че, какво по дяволите правеше в града месец и нещо преди Хелоуин?